Арарат – моят първи 5-хилядник

Закономерно след покоряването на 4-хилядник в Алпите погледнах „нагоре“. Далечната ми цел бе Килиманджаро, но реших да направя една-две „репетиции“ на 5-хилядник преди това. Интернет проучването беше много кратко и категорично показа резултата – Арарат (5137) – свещения връх за всички Арменци, разположен в Турция, в област населявана от Кюдри.

Бях предварително решил, че ще го правя с българска група и след още по-кратко проучване отговорът дойде (почти сам) – IntoTheWild. Познавах фирмата от преди, вече бях с тях веднъж на Мальовица, и не се замислих въобще. Един телефонен разговор с Христо и вече имах резервация :), а след още 15 мин. и самолетни билети 🙂

За първи път щях да се кача на такава височина (максимумът до момента ми бе Weissmies – 4023 м.) и много неща щяха да ми се случат за първи път: да участвам в реална експедиция, да спя на палатка в планината с непознат до мен, да вървя цяла нощ на светлината на челник, да „дишам“ на и над 5000 м. височина. Всичко това заедно, както и всяко едно нещо поотделно ме притесняваха, но основно ме интересуваха два въпроса:

  1. Ще мога ли да се справя, аз – 52 годишен, цял живот работил на бюро, с коремна обиколка по-голяма от гръдната и килограми гонещи 3-цифрено число – Ще мога ли да се справя ?
  2. Това ли е „моето“? Това ли искам, Защо го правя?

На първия въпрос със сигурност щях да получа отговор, а за втория само се надявах, но не бях голям оптимист.

И така, дойде очакваната дата – Софийското летище, полет до Истанбул, почти 5 часа престой, оттам полет до Ван, след което с бус към Догубаязит – цял ден пътуване – пот и баклавички, но поне денят завърши с гореща баня и бира 🙂

Началото на експедицията

Сутринта пред хотела имаше 3 буса (толкоз групи мераклии бяхме ползвали един и същ хотел).

Натоварихме багажа и поехме към планината.. директно през полето, без път, но с посока. Един час друсане и прах и стигнахме до някакво място с надморска височина 2100 м., където ни очакваше цяло стадо товарни коне. Впоследствие стана ясно, че са разделени между фирмите, които обслужваха групите от баир-будали.

Шест групи трънахме нагоре. Нашият водач се казваше Джамал и не бързаше заникъде. Направи ми силно впечетление как вървеше – монотонно, бавно, сякаш беше някакъв танц, гледах го и сякаш усещах някакъв огромен метроном – тик, так, тик , так – абсолютно равномерно, без значение от релефа на пътеката – дали се изкачваше стръмно или полегато – тик, так, тик, так – идеално равномерни крачки и по време и по разстояние… Как го правеше ? Пробвах се да вървя по същия начин, но всичките ми опити в началото тръгваха добре и после обърквах ритъма… Този „танц“ се оказа по-сложен и от Аржентинско танго (което тъй или иначе не мога да танцувам), а изглеждаше толкова елементарен отстрани. И така, без въобще да усетя умора или задъхване, стигнахме до Базовия Лагер (Лагер 1) с надморска височина 3200. Ха честито на Мусаленците 🙂 – имахме 3-ма в групата, на които най-високо качване до момента бе на вр. Мусала (2925 м.)

Лагер 1

Лагерът представляваше група от много палатки на 6-те фирми, които в момента го обитаваха. Всяка група имаше палатки за спане, една обща палатка – столова и една палатка, която играеше ролята на склад, кухня, както и място за спане на персонала от местната турска компания. В лагера имаше една тоалетна, която представляваше П-образно вързан чаршаф и изкопана дупка по средата. Всички от фирмата-партньор бяха кюрди. Досега не бях срещал кюрди, но се оказаха много мили и усмихнати хора, готови да помогнат във всяка ситуация. След обилна вечеря (печено телешко, пилаф и салата, както и диня, и пъпеш) се ориентирахме към спане. Вмъкнах се в чаршафа-калъф и заедно с него в спалния чувал, и като се почна едно въртене – наляво, надясно, ръката под главата, после отвън, ама отвън студено, хайде пак вътре, я да пробвам на другата страна – Оппа – на 25 см. от мен една брада собственост на мъжко лице… ясно – това не е правилната страна, хайде пак обратно… не знам кога съм заспал.

Събуждах се няколко пъти, въртях се, пак заспивах, гледах си часовника. В 5ч. вече беше светло. Едва изчаках да стане 6 и станах…Оххх, разкърших се малко, тоалетна, чай, закуска. Планът за днес беше да се качим до Лагер 2 (4100 м.) за аклиматизация и да се върнем да спим пак тук. Тръгнахме нагоре, аз бях плътно зад водача и през цялото време го гледах в краката. Стъпвах в неговите стъпки, вървях (или поне се стремях) с неговото темпо. Докато вървяхме нагоре си мислех, че това вървене много наподобява шофиране – не можеш да си отклониш вниманието нито за миг – всяка стъпка е важна, а си стъпил някъде накриво, а си се подхлъзнал.

Арарат е „полегата“ планина – като обърната камбана. Няма отвесни зъбери като в Алпите, тъй че и да се подхлъзнеш няма да се отзовеш 500 м. надолу, но може да се контузиш. Така че, трябва да се внимава. И аз внимавах, на всяка крачка, с темпото на водача – в неговите стъпки. Спомних си вчерашното вървене – тик, так, тик, так – същото темпо, същия „танц“. Темпото идеално се препокриваше с бавна народна песен и в главата ми звучеше песента за Райна Попгеоргиева (Кой уши байряка). Сигурно мислено съм си я изпял над 300 пъти…. Качихме се малко над Лагер 2, някъде на 4350 м. поседяхме половин час да се аклиматизираме и обратно надолу. Върнахме се до Лагер 1. Вечерята пак беше обилна – печено пиле, ориз, салати, плодове. Малко санитарни дейности и по леглата, то легла нямаше де, в чувалите и в палатките.

Лагер 2

Ден 3 от експедицията. Тази вечер спах по-добре. Явно бях свикнал с брадата до мен и знаех в каква точно поза да застана, че да мога да се унеса и заспя. Тръгнахме отново за Лагер 2 с идеята да спим там. Целият път нагоре е камъняк, малки, големи и още по големи черни камъни (все пак Арарат е бил навремето вулкан). Интересното е, че всички големи камъни бяха идеално гладки от едната страна и нагряти от слънцето излъчваха топлина като в сауна. Имахме една девойка, дето много и харесваше да ляга по тях, то всъщност на всички ни харесваше. Нарекохме го „Кюрдска баня“. Вървим нагоре, вървим, и като видим големи камъни – хайде на Кюрдска баня 🙂

Лагер 2 бе значително по-малък от Лагер 1, горе-долу същата конфигурация, но нямаше тоалетна – кой къде намери, но се бяха обособили две места зад едни камъни, не че камъните бяха големи, но от един момент нататък всички в групата си стават „роднини“ и въобще не ти пука къде и как те зове природата. На 4100 м. се диша нормално, ако седиш и не правиш нищо, но станеш ли, направиш ли 3-4 крачки и се задъхваш сякаш си пробягал 5 км. Всъщност всяко рязко движение води дo „задъхване“, иначе си е ОК 🙂

Бе решено вечерята да е в 17:00 часа след което – в спалните чували и ставане в 00:30 часа, кратка закуска, чай и тръгване към върха в 01:30 ч. Притеснявах се дали въобще ще заспя, ако заспя кога ли ще е и за колко време. Как ще се чувствам на следващия ден? Ще имам ли сили за атаката на върха или ще вървя и очите ми ще се затварят?

В 18:00 ч. бях вече в легнало положение и започна „въртенето“, първо по посока на часовниковата стрелка, после обратно, и таман взе да ме унася и навън поривите на вятъра влезнаха в синхрон с поривите на корема ми. От създалия се резонанс се разсъних съвсем (не че бях заспал дълбоко) и станах да уважа природата. Духаше вятър и брулеше сняг, усещах го не само по лицето си, но и по задните си части – едно незабравимо преживяване. След 6 мин. отново бях в спалния чувал и слушах бурята навън. Започнах да се унасям и процесът беше необратим.

Атаката

00:30 ч. ме събуди алармата. Спал съм 5 часа – Great success 😉 Първата ми мисъл бе – толкоз е топло в спалния чувал… не мога ли да им кажа, че се отказвам и да ги чакам тук, и да си доспя …. много изкушаващо… минута и половина го мислих.. и станах. Дошъл съм дотук, за какво отказване въобще говорим. Кюрдите бяха наредили масата – закуска, чай, кафе, плодове…  Ходих пак до тоалетна… някъде. За пръв път ходя с челник в тъмното и някак много сложно ми се видя, трудно намирах къде да стъпя, как да задържа равновесие – зор ще е днес значи. Отидох в общата палатка и гледам – а бе, тая закуска нещо не е наред… и тогава осъзнах какво липсва – очилата ми ! Забравил бях да си ги сложа като се събудих. Веднага поправих тази грешка и 5.5-те диоптъра си казаха думата – светът вече изглеждаш по-подреден 🙂

Групите една по една тръгнаха нагоре – виещи се линии от светещи точки и пълна тъмнина наоколо. Имаше луна, но имаше и облаци, и не можеше да се разчита много на нея. Ние бяхме някъде предпоследни. Аз вървях плътно зад водача, и пак – тик, так, тик, так, краката му поеха своя танц към върха. Различните групи спираха да почиват на различни места и постоянно се изпреварвахме взаимно. На две от почивките ми мина мисълта за отказване, но много бързо успях да я пропъдя. По едно време корема ми напомни за себе си и започна да ме обзема тих ужас – ами ако сега дойде зовът на природата… Тотал всички групи сигурно бяхме към 40 – 50 човека и се движехме на малки пакети нагоре. Ами ако се наложи – наложи се. Какво да се прави? Най много задника ми да стане известен във ФБ като този на Кардашиън, но нещата се разминаха 🙂 Успокоих се 🙂

Продължихме нагоре в познатото вече темпо. Към 4:30 ч. започна да се развиделява и към 05:00 ч. беше вече светло. Изгасихме челниците. Чаках да се покаже слънцето зад върха да се стопля малко, и така мислейки за този момент се оказахме в началото на ледника. Часът беше малко след 6, духаше средно силен вятър. Сложихме котките, аз си облякох пухенката, скиорската балаклава и скиорските очила на сина ми. Два чифта ръкавици и така здраво пакетиран и вече стоплен, тръгнахме по ледника.

Последни 150 (вертикални) метра. Тези 150 м. се оказаха много тегави. Вдишване, издишване, вдишване, издишване, крачка, и пак така, и пак и пак. Гледах само краката на водача пред мен. По едно време групите се смесиха и незнайно откъде между мен и водача се вмъкнаха две девойки от една друга група. Аз едвам вървях, на всеки 6-7 крачки спирах да почивам, а тия двете отпред подскачаха все едно играят с деца на ластик – само като ги гледах и ми ставаше зле. Ама младото си е младо… Като виждах вече върха наблизо започнах мислено да преценям на колко етажа се равнява оставащата вертикална денивелация и си мислех – ами това са някъде към 5 етажа, аз мога да ги кача, даже веднъж в Хасково от улицата се качих направо до тавана (блокът в Хасково, където живеех като дете е 5-етажен). И така, 5, 4, малко остана, групата се разпръсна  и вече никой не вървеше в колона, всеки гледаше наближаващия връх и искаше по-бързо да стигне там. Като че ли в последните 20-30 м. ми дойдоха нови сили и вече без голямото задъхване стигнах догоре.

Бяхме една от последните групи и на върха се беше събрала тълпа, като на сергия за банани по комунистическо време. Много народ бе, седят на върха и не мърдат, търпеливо си изчакахме реда да стъпим на най-високата точка за снимка и пак много хора бяха и не можах да се снимам сам. И вятър силен имаше (към 50 км/ч) и не можах хубаво да развея Българското знаме. На всичкото отгоре, всичко наоколо беше в облаци и нищо не се видя – нито Армения, нито Иран, нито пък Азербайджан, да не говорим за останки от Ноевия ковчег дето заседнал тук…

Поздравявахме се, прегръщахме се, някои групи пиеха шампанско (предвидливо си носеха) и се подготвяхме да тръгваме надолу. И тук дойде сривът – емоционалният или може би взривът от емоции – без причина, без конкретен повод, изведнъж сълзите ми текнаха, след 10 секунди почна хълцането, хлипането и след още 10 се разплаках – с глас, без глас, неможех да се спра. Добре че бях със скиорските очила, та никой не разбра какво става…. минаха 5-6 мин. успокоих се и тръгнах надолу.

С котки надолу се ходи като …. а бе сравнението не е много за казване :). Като слезнахме до края на ледника и като пекна едно слънце, и всички облаци изчезнаха…егати и късмета. Погледнах нагоре – на върха имаше други две групи – явно това бяха днешните късметлии.

Пътя надолу не беше труден, но трябваше да се внимава на всяка стъпка щото предната нощ беше валяло и имаше пресен сняг по камъните. Стигнахме Лагер 2, там починахме 1 час и продължихме към Лагер 1. Предложих на групата да „стиснем зъби“ и да продължим още 1000  (вертикални) метра надолу до града, подкрепяни от идеята за гореща баня и чисти дрехи, но водачът каза, че 3000 м. отрицателна денивелация на ден е много, не че не е възможно, но не е препоръчително. И така, акостирахме в Лагер 1. Вечерята беше в 6 ч. и турската фирма партньор ни изненада приятно с две бутилки червено вино 🙂 В 7 ч. вече бях заспал и след 12 часа сън, закуска и пак надолу – към цивилизацията.

По пътя надолу минахме покрай едно стадо овце, където две кучета ревностно пазеха територия и за по сигурно решиха да ни нападнат, но с кръгова защита успяхме да се измъкнем не нахапани 🙂 Слезнахме в Догубаязит, после Ван (няма да се спирам на културната програма), полет до София с 5 часа престой в Истанбул и финална снимка за сбогом на Софийското летище.

Страхотни спомени и чувство на удовлетвореност, но въпросът си остана – това ли е „моето“?

Още не знам… затова и се записах за Казбек в Кавказ 🙂


Прочетете още:


От същия автор:

Коментари

коментари

One thought on “Арарат – моят първи 5-хилядник

  • 13.08.2021 в 10:11
    Permalink

    Ами страхотно, какво може да се каже!
    Емоционално, много силно и се чете на един дъх.
    Мерси от мен!

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.