Арарат – моят първи 5-хилядник

12.08.2021 Илиан Йотов

Закономерно след покоряването на 4-хилядник в Алпите погледнах „нагоре“. Далечната ми цел бе Килиманджаро, но реших да направя една-две „репетиции“ на 5-хилядник преди това. Интернет проучването беше много кратко и категорично показа резултата – Арарат (5137) – свещения връх за всички Арменци, разположен в Турция, в област населявана от Кюдри.

Бях предварително решил, че ще го правя с българска група и след още по-кратко проучване отговорът дойде (почти сам) – IntoTheWild. Познавах фирмата от преди, вече бях с тях веднъж на Мальовица, и не се замислих въобще. Един телефонен разговор с Христо и вече имах резервация :), а след още 15 мин. и самолетни билети 🙂

За първи път щях да се кача на такава височина (максимумът до момента ми бе Weissmies – 4023 м.) и много неща щяха да ми се случат за първи път: да участвам в реална експедиция, да спя на палатка в планината с непознат до мен, да вървя цяла нощ на светлината на челник, да „дишам“ на и над 5000 м. височина. Всичко това заедно, както и всяко едно нещо поотделно ме притесняваха, но основно ме интересуваха два въпроса:

Ще мога ли да се справя, аз – 52 годишен, цял живот работил на бюро, с коремна обиколка по-голяма от гръдната и килограми гонещи 3-цифрено число – Ще мога ли да се справя ?
Това ли е „моето“? Това ли искам, Защо го правя?

На първия въпрос със сигурност щях да получа отговор, а за втория само се надявах, но не бях голям оптимист.

И така, дойде очакваната дата – Софийското летище, полет до Истанбул, почти 5 часа престой, оттам полет до Ван, след което с бус към Догубаязит – цял ден пътуване – пот и баклавички, но поне денят завърши с гореща баня и бира 🙂

Началото на експедицията

Сутринта пред хотела имаше 3 буса (толкоз групи мераклии бяхме ползвали един и същ хотел).

Натоварихме багажа и поехме към планината.. директно през полето, без път, но с посока. Един час друсане и прах и стигнахме до някакво място с надморска височина 2100 м., където ни очакваше цяло стадо товарни коне. Впоследствие стана ясно, че са разделени между фирмите, които обслужваха групите от баир-будали.

Шест групи трънахме нагоре. Нашият водач се казваше Джамал и не бързаше заникъде. Направи ми силно впечетление как вървеше – монотонно, бавно, сякаш беше някакъв танц, гледах го и сякаш усещах някакъв огромен метроном – тик, так, тик , так – абсолютно равномерно, без значение от релефа на пътеката – дали се изкачваше стръмно или полегато – тик, так, тик, так – идеално равномерни крачки и по време и по разстояние… Как го правеше ? Пробвах се да вървя по същия начин, но всичките ми опити в началото тръгваха добре и после обърквах ритъма… Този „танц“ се оказа по-сложен и от Аржентинско танго (което тъй или иначе не мога да танцувам), а изглеждаше толкова елементарен отстрани. И така, без въобще да усетя умора или задъхване, стигнахме до Базовия Лагер (Лагер 1) с надморска височина 3200. Ха честито на Мусаленците 🙂 – имахме 3-ма в групата, на които най-високо качване до момента бе на вр. Мусала (2925 м.)

Лагер 1

Лагерът представляваше група от много палатки на 6-те фирми, които в момента го обитаваха. Всяка група имаше палатки за спане, една обща палатка – столова и една палатка, която играеше ролята на склад, кухня, както и място за спане на персонала от местната турска компания. В лагера имаше една тоалетна, която представляваше П-образно вързан чаршаф и изкопана дупка по средата. Всички от фирмата-партньор бяха кюрди. Досега не бях срещал кюрди, но се оказаха много мили и усмихнати хора, готови да помогнат във всяка ситуация. След обилна вечеря (печено телешко, пилаф и салата, както и диня, и пъпеш) се ориентирахме към спане. Вмъкнах се в чаршафа-калъф и заедно с него в спалния чувал, и като се почна едно въртене – наляво, надясно, ръката под главата, после отвън, ама отвън студено, хайде пак вътре, я да пробвам на другата страна – Оппа – на 25 см. от мен една брада собственост на мъжко лице… ясно – това не е правилната страна, хайде пак обратно… не знам кога съм заспал.

Събуждах се няколко пъти, въртях се, пак заспивах, гледах си часовника. В 5ч. вече беше светло. Едва изчаках да стане 6 и станах…Оххх, разкърших се малко, тоалетна, чай, закуска. Планът за днес беше да се качим до Лагер 2 (4100 м.) за аклиматизация и да се върнем да спим пак тук. Тръгнахме нагоре, аз бях плътно зад водача и през цялото време го гледах в краката. Стъпвах в неговите стъпки, вървях (или поне се стремях) с неговото темпо. Докато вървяхме нагоре си мислех, че това вървене много наподобява шофиране – не можеш да си отклониш вниманието нито за миг – всяка стъпка е важна, а си стъпил някъде накриво, а си се подхлъзнал.

Арарат е „полегата“ планина – като обърната камбана. Няма отвесни зъбери като в Алпите, тъй че и да се подхлъзнеш няма да се отзовеш 500 м. надолу, но може да се контузиш. Така че, трябва да се внимава. И аз внимавах, на всяка крачка, с темпото на водача – в неговите стъпки. Спомних си вчерашното вървене – тик, так, тик, так – същото темпо, същия „танц“. Темпото идеално се препокриваше с бавна народна песен и в главата ми звучеше песента за Райна Попгеоргиева (Кой уши байряка). Сигурно мислено съм си я изпял над 300 пъти…. Качихме се малко над Лагер 2, някъде на 4350 м. поседяхме половин час да се аклиматизираме и обратно надолу. Върнахме се до Лагер 1. Вечерята пак беше обилна – печено пиле, ориз, салати, плодове. Малко санитарни дейности и по леглата, то легла нямаше де, в чувалите и в палатките.

Лагер 2

Ден 3 от експедицията. Тази вечер спах по-добре. Явно бях свикнал с брадата до мен и знаех в каква точно поза да застана, че да мога да се унеса и заспя. Тръгнахме отново за Лагер 2 с идеята да спим там. Целият път нагоре е камъняк, малки, големи и още по големи черни камъни (все пак Арарат е бил навремето вулкан). Интересното е, че всички големи камъни бяха идеално гладки от едната страна и нагряти от слънцето излъчваха топлина като в сауна. Имахме една девойка, дето много и харесваше да ляга по тях, то всъщност на всички ни харесваше. Нарекохме го „Кюрдска баня“. Вървим нагоре, вървим, и като видим големи камъни – хайде на Кюрдска баня 🙂

Лагер 2 бе значително по-малък от Лагер 1, горе-долу същата конфигурация, но нямаше тоалетна – кой къде намери, но се бяха обособили две места зад едни камъни, не че камъните бяха големи, но от един момент нататък всички в групата си стават „роднини“ и въобще не ти пука къде и как те зове природата. На 4100 м. се диша нормално, ако седиш и не правиш нищо, но станеш ли, направиш ли 3-4 крачки и се задъхваш сякаш си пробягал 5 км. Всъщност всяко рязко движение води дo „задъхване“, иначе си е ОК 🙂

Бе решено вечерята да е в 17:00 часа след което – в спалните чували и ставане в 00:30 часа, кратка закуска, чай и тръгване към върха в 01:30 ч. Притеснявах се дали въобще ще заспя, ако заспя кога ли ще е и за колко време. Как ще се чувствам на следващия ден? Ще имам ли сили за атаката на върха или ще вървя и очите ми ще се затварят?

В 18:00 ч. бях вече в легнало положение и започна „въртенето“, първо по посока на часовниковата стрелка, после обратно, и таман взе да ме унася и навън поривите на вятъра влезнаха в синхрон с поривите на корема ми. От създалия се резонанс се разсъних съвсем (не че бях заспал дълбоко) и станах да уважа природата. Духаше вятър и брулеше сняг, усещах го не само по лицето си, но и по задните си части – едно незабравимо преживяване. След 6 мин. отново бях в спалния чувал и слушах бурята навън. Започнах да се унасям и процесът беше необратим.

Атаката

00:30 ч. ме събуди алармата. Спал съм 5 часа – Great success 😉 Първата ми мисъл бе – толкоз е топло в спалния чувал… не мога ли да им кажа, че се отказвам и да ги чакам тук, и да си доспя …. много изкушаващо… минута и половина го мислих.. и станах. Дошъл съм дотук, за какво отказване въобще говорим. Кюрдите бяха наредили масата – закуска, чай, кафе, плодове… Ходих пак до тоалетна… някъде. За пръв път ходя с челник в тъмното и някак много сложно ми се видя, трудно намирах къде да стъпя, как да задържа равновесие – зор ще е днес значи. Отидох в общата палатка и гледам – а бе, тая закуска нещо не е наред… и тогава осъзнах какво липсва – очилата ми ! Забравил бях да си ги сложа като се събудих. Веднага поправих тази грешка и 5.5-те диоптъра си казаха думата – светът вече изглеждаш по-подреден 🙂

Групите една по една тръгнаха нагоре – виещи се линии от светещи точки и пълна тъмнина наоколо. Имаше луна, но имаше и облаци, и не можеше да се разчита много на нея. Ние бяхме някъде предпоследни. Аз вървях плътно зад водача, и пак – тик, так, тик, так, краката му поеха своя танц към върха. Различните групи спираха да почиват на различни места и постоянно се изпреварвахме взаимно. На две от почивките ми мина мисълта за отказване, но много бързо успях да я пропъдя. По едно време корема ми напомни за себе си и започна да ме обзема тих ужас – ами ако сега дойде зовът на природата… Тотал всички групи сигурно бяхме към 40 – 50 човека и се движехме на малки пакети нагоре. Ами ако се наложи – наложи се. Какво да се прави? Най много задника ми да стане известен във ФБ като този на Кардашиън, но нещата се разминаха 🙂 Успокоих се 🙂

Продължихме нагоре в познатото вече темпо. Към 4:30 ч. започна да се развиделява и към 05:00 ч. беше вече светло. Изгасихме челниците. Чаках да се покаже слънцето зад върха да се стопля малко, и така мислейки за този момент се оказахме в началото на ледника. Часът беше малко след 6, духаше средно силен вятър. Сложихме котките, аз си облякох пухенката, скиорската балаклава и скиорските очила на сина ми. Два чифта ръкавици и така здраво пакетиран и вече стоплен, тръгнахме по ледника.

Последни 150 (вертикални) метра. Тези 150 м. се оказаха много тегави. Вдишване, издишване, вдишване, издишване, крачка, и пак така, и пак и пак. Гледах само краката на водача пред мен. По едно време групите се смесиха и незнайно откъде между мен и водача се вмъкнаха две девойки от една друга група. Аз едвам вървях, на всеки 6-7 крачки спирах да почивам, а тия двете отпред подскачаха все едно играят с деца на ластик – само като ги гледах и ми ставаше зле. Ама младото си е младо… Като виждах вече върха наблизо започнах мислено да преценям на колко етажа се равнява оставащата вертикална денивелация и си мислех – ами това са някъде към 5 етажа, аз мога да ги кача, даже веднъж в Хасково от улицата се качих направо до тавана (блокът в Хасково, където живеех като дете е 5-етажен). И така, 5, 4, малко остана, групата се разпръсна и вече никой не вървеше в колона, всеки гледаше наближаващия връх и искаше по-бързо да стигне там. Като че ли в последните 20-30 м. ми дойдоха нови сили и вече без голямото задъхване стигнах догоре.

Бяхме една от последните групи и на върха се беше събрала тълпа, като на сергия за банани по комунистическо време. Много народ бе, седят на върха и не мърдат, търпеливо си изчакахме реда да стъпим на най-високата точка за снимка и пак много хора бяха и не можах да се снимам сам. И вятър силен имаше (към 50 км/ч) и не можах хубаво да развея Българското знаме. На всичкото отгоре, всичко наоколо беше в облаци и нищо не се видя – нито Армения, нито Иран, нито пък Азербайджан, да не говорим за останки от Ноевия ковчег дето заседнал тук…

Поздравявахме се, прегръщахме се, някои групи пиеха шампанско (предвидливо си носеха) и се подготвяхме да тръгваме надолу. И тук дойде сривът – емоционалният или може би взривът от емоции – без причина, без конкретен повод, изведнъж сълзите ми текнаха, след 10 секунди почна хълцането, хлипането и след още 10 се разплаках – с глас, без глас, неможех да се спра. Добре че бях със скиорските очила, та никой не разбра какво става…. минаха 5-6 мин. успокоих се и тръгнах надолу.

С котки надолу се ходи като …. а бе сравнението не е много за казване :). Като слезнахме до края на ледника и като пекна едно слънце, и всички облаци изчезнаха…егати и късмета. Погледнах нагоре – на върха имаше други две групи – явно това бяха днешните късметлии.

Арарат -свещенният връх за всички Арменци

Пътя надолу не беше труден, но трябваше да се внимава на всяка стъпка щото предната нощ беше валяло и имаше пресен сняг по камъните. Стигнахме Лагер 2, там починахме 1 час и продължихме към Лагер 1. Предложих на групата да „стиснем зъби“ и да продължим още 1000 (вертикални) метра надолу до града, подкрепяни от идеята за гореща баня и чисти дрехи, но водачът каза, че 3000 м. отрицателна денивелация на ден е много, не че не е възможно, но не е препоръчително. И така, акостирахме в Лагер 1. Вечерята беше в 6 ч. и турската фирма партньор ни изненада приятно с две бутилки червено вино 🙂 В 7 ч. вече бях заспал и след 12 часа сън, закуска и пак надолу – към цивилизацията.

По пътя надолу минахме покрай едно стадо овце, където две кучета ревностно пазеха територия и за по сигурно решиха да ни нападнат, но с кръгова защита успяхме да се измъкнем не нахапани 🙂 Слезнахме в Догубаязит, после Ван (няма да се спирам на културната програма), полет до София с 5 часа престой в Истанбул и финална снимка за сбогом на Софийското летище.

Страхотни спомени и чувство на удовлетвореност, но въпросът си остана – това ли е „моето“?

Още не знам… затова и се записах за Казбек в Кавказ 🙂

Прочетете още:

От същия автор:

Коментари

коментари

Арарат – моят първи 5-хилядник

Началото на експедицията

Лагер 1

Лагер 2