Айлънд пик – възможният 6-хилядник
Идеята
Идеята за 6-хилядник се зароди веднага след изкачването на Килиманджаро, но кой точно да бъде? В Южна Америка – Перу, Боливия, Аржентина има доста достъпни 6-хилядни върхове заради географското положение на страните, обаче мен някак си ме влечеше към Хималаите – хем да се пробвам на 6-хилядник, хем да видя с очите си 8-хилядници и разбира се Еверест. След кратко проучване, отговорът дойде сам – Айлънд пик, при това в комбинация с Базовия лагер на Еверест.
С общи усилия с туристическата компания успяхме да съберем група, така че трекът до Базовия лагер на Еверест и изкачването на Айлънд пик да се състоят. Айлънд пик се води за най-лесния 6-хилядник в Хималаите, но ако това е най-лесният, направо не си представям какви са другите. Трекингът до Базовия лагер на Еверест е изкючително преживяване, което горещо препоръчвам на всеки планинар. Гледката на заобикалящите те 8-хилядници е зашеметяваща. Спомням си, когато за първи път видях Монблан, пътувайки към Шамони, си казах „Уау – какво е това”. Когато обаче се оказах заобиколен от 8-хилядниците в Непал направо бях поразен – изумителни гледки, които не пълнят, а препълват душата. Искаше ми се да стоя там и да ги гледам постоянно – исполини, които те обграждат и сякаш те пазят (незнайно от какво), кои от кой по-красив и по-величествен.
На връщане от Базовия лагер на Еверест, пътят за Айлънд пик се отклонява в Дингбоче – сравнително голямо селище, където дори има пекарна (World Highest Bakery, според рекордите на Гинес) и кафене направено по западен стил.
От Дингбоче се тръгва към Чукунг – трекингът е около 2 часа с 300 м денивелация. Минава се покрай мемориална плоча на трима полски алпинисти (Кукучка, Жакиел и Чолда) загинали (по различно време) в опита си да покорят Лхотце през южната стена, която със своите 3300 абсолютно вертикални метра се смята за най-трудната в света. През целия път към ЧУкунг, южната стена на Лхотце се вижда от лявата страна – изумителна, огромна, зашеметяваща и плашеща, но явно има смелчаци, които се пробват там. Аз дори не мога да си представя, че такова изкачване е възможно. Респект !
Чукунг е много малко селище – практически само няколко лоджии. Лоджията е нещо средно между хотел и хижа, но с изключително примитивни условия. В Чукунг е последното място с интернет. Непалците са го кръстили AirLink – сателитен вариант базиран на StarLink, и вече всички туристи и алпинисти са благодарни на Илон Мъск 😊, а и местните, като ги гледах, постоянно си джиткат на телефоните 😊.
От Чукунг до базовия лагер на върха са още 2.5 часа с 350 м. денивелация. Базовият лагер на Айлънд пик силно се различава от този на Еверест, който е голям колко софийските квартали Младост 2 и 3 взети заедно. А в този базов лагер имаше практически не повече от 20 палатки.
Между палатките гордо се разхождаха някакви свещени кокошки, тип токачки. Никой не смее да ги закачи щото после ще отговаря пред закона. Опитахме се „да навием“ готвача да направи една яхния с тях, но той много категорично ни отказа, че даже се и разсърди – явно кокошките в тоя базов лагер са като кравите в Индия…
И така за вечеря вместо пилешка яхния имахме стандартния Дал бат – ориз и леща – ястие, което непалците ядат практически всеки ден.
След вечерята водачът-шерпа изпълни Пуджа – един от основните ритуали за поклонение в индуизма, нещо като „молба към планината“ да ни допусне до върха. Запалиха едни миризливи треви и шерпа започна да нарежда молитвата, от която ние нищо не разбрахме, но явно този който е трябвало я е чул 😊. В 8ч. си бяхме вече в спалните чували, но аз така и не можах да заспя дълбоко. Въртях се, дремах, събуждах се и докато се усетя беше станало 0:15 ч. когато алармата звънна и това ми беше целият сън. В общата палатка ни чакаха чай, пшеничена каша и някакви бисквити. Хапнахме набързо, опаковахме се и поехме нагоре.
Изкачването
В началото се върви около 20 мин почти по равен терен, след което започва стръмното изкачване. Добре че пътеката представлява серпентина тъй като няма шанс, ако се движиш по права линия. От един момент нататък започва скално катерене, около 200-250 метра, където има опънати въжета – нещо като Резньовете на Витоша, ама по-сложно. Водачът разказваше, че тези скали са е „появили“ за около две години, тъй като ледникът се е дръпнал нагоре.
Преди това този участък е бил целият в сняг. Това означава че Айлънд пик с всяка следваща година ще става все по-труден заради скалното катерене, което ще се увеличава. От около 5800 м нагоре започва ледникът, където си сложихме “котките” и оттук до върха задължително се изполва жумар (самохват) – няма друг начин. Реших, че сега трябва да изсмуча един енергиен гел, че ми бяха останали от маратона в Мадрид. В началото нещата потръгнаха добре, но от един момент нататък дясната ми ръка се умори и започнах „да дърпам“ жумара с двете ръце и в почивките да го държа с лявата. Температурата беше спаднала доста и пръстите, както на ръцете, така и на краката ми, започнаха да изтръпват. Гледах си часовника (на каква височина сме) и не му се виждаше краят. Стигна се до положение да правя много чести почивки – на всеки няколко крачки. Въпреки че бях първи в групата, съмнението и отчаянието започнаха да се загнездват в мен. Все пак, като поглеждах назад и виждах че и другите са на същото дередже, някак си ми идваше кураж, но краят съвсем не се виждаше. Вървях, дърпах въжето, забивах котките в леда, нагоре и нагоре. По едно време върхът се видя, но някак си беше далече, погледнах часовника – още 150 метра, почти нямах сили, но път назад нямаше, нямаше и напред, само нагоре. Взех още един гел – щом съм стигнал дотук, ще стига и до горе, ако трябва и с изкуствени бустери. Водачът вървеше напред, аз след него, значително по-бавно, но в случая беше важно да не спирам. Макар да се влачех като охлюв, продължавах да вървя нагоре. Стигнах до последния рид, приличаше много на тесния хребет Босе преди Монблан. Върхът беше пред мен, а сили вече нямах. Водачът вече беше горе и чакаше… имаше да почака доста. Две крачки, почивка, две крачки, почивка, вдишване, въздух, пулс, главата ми се въртеше, още една крачка… последните 200 линейни метри ги взех вероятно за 4-5 минути. Край! Бях на върха! Успях! Поздравихме се с водача и чакахме другите, бяха доста след мен, явно бяха също уморени, но важното е че всички успяха да се изкачат. Прегръдки, снимки, усмивки.
Тръгнахме надолу. Оказа се, че надолу е почти толкова сложно колкото и нагоре и умората продължаваше да се натрупва. Слязохме до 5800 м, където се преобухме и свалихме “котките” и част от връхното облекло. 15 мин почивка и смях – всички бяхме доволни от успеха, но изведнъж мен ме налегна такава умора, че не ми се ставаше, а и не можех – силите ми бяха практически на нула. Виеше ми се свят, кашлях лошо (дълбоко от гърдите) – първите признаци на височинна болест, явно денивелацията си казваше думата. Искаше ми се почувката да продължи още поне един час, обаче се наложи да стана и да тръгнем. Сигурно отстрани съм изглеждал трагично, защото след по-малко от 5 мин. вървене водачът ми взе раницата, един от участниците ми даде енергийно барче, пак спряхме за чай, но трябваше да продължихм надолу – бавно и без да спираме. След около 200-300 вертикални метра започнах да се пооправям, спря да ми се върти главата, но продължавах с кашлицата. Водачът ме успокои, че като слезнем още надолу, нещата съвсем ще се оправят – така и стана. Обаче резултатът от тази моя „криза“ беше, че се забавихме доста с времето и стигнахме до базовия лагер с три часа закъснение. Бяхме тотално уморени и нямахме сили да продължим към Чукунг (то първоначалния план беше същия ден да стигнем до Дингбоче, но той „умря“ още докато слизахме от върха). Все пак на мен ми хрумна идеята да вземем хеликоптер до Дингбоче и се свързахме по радиостанцията на „управителя на базовия лагер“ с диспечера на полети, но той ни даде такава цена, че много бързо се отказахме. Хапнахме едни спагети и буквало се трупясахме в палатките. Спал съм над 12 часа, но на следващия ден бях като нов – нямаше и бегъл спомен от умората предния ден, нито от височинната болест. Закусихме и тръгнахме надолу и за 2:45ч. бяхме до Дингбоче (на идване същото разстояние го взехме за 4:30 часа). Останалата част от групата, която ни чакаше там, беше излязла на пътеката извън Дингбоче да ни посрещне – много мил жест, който допълнително вдигна и без това приповдигнатото ни настроение.
Всичко е добре, когато завършва добре. Успяхме и сме доволни от себе си. Аз вече имам покорен 6-хилядник, имам и направени изводи от това изкачване, но вече мисля за следващото си предизвикателство (шило в торба не стои), а и си търся дружинка че сам не ми се ходи 
