Ариергарда на Витоша 100

НАЧАЛОТО

Подготовката ми за Витоша 100 през 2026 започна практически веднага след Витоша 62, защото бях силно мотивиран след неуспеха си през 2025. Всичко вървеше страхотно и към края на ноември 2025 бях в много добра форма и оптимистично настроен за предстоящата година. Бях изпълнен с големи надежди, но както „Големите надежди“ на Чарлз Дикенс и моите много бързо се изпариха…и от началото на 2026 всичко тръгна надолу. В края на януари една тежка пневмония ме повали за 3 седмици, след което докторката каза – „за да нямаш сърдечни усложнения, минимум 3-4 седмици без каквито и да е физически натоварвания“, което почти спазих и като резултат в края на февруари формата ми беше не на нула, а на минус.

Зимата 2026 в Киев беше изключително трудна – много студена, с тежък режим на тока и въобще за тренировки и дума не можеше да става, защото тогава ставаше дума само за оцеляване… но това е друга тема. Преди средата на март дойде и една доста неприятна новина, че треньорката ми няма да бъде с мен на Витоша 100, няма да ми бъде пейсър, а аз много разчитах на нейното обещание, и макар че започнах леко да се подготвям, физически бях на нула, психически също ☹. Това пролича и при първата ми „контрола“ за В100 – Панчарево ултра (26.04), където не стигнах навреме до Пасарел (29-ти км.) и се наложи да се откажа, обаче там по трасето се запознах с Ани – украинско девойче, живеещо почти цял живот в България. Бягахме с нея 5-10 мин. заедно и някак си намерихме общ език.

След „провала“ на Панчарево ултра дълбоко се замислих, дали въобще да ходя тази година на Витоша 100 или да я пропусна и да се подготвя за следващата, защото предната година (2025) завърших успешно маратона в Панчарево, но с формата, която имах тогава не можах да завърша В100, а сега бях и по-зле. Все пак, реших да си дам още един шанс и се записах на 42 км Каланджа рън (23.05). Казах си – ако и там се проваля, се отказвам от В100 тази година. Там  обаче взех, че завърших 😊. Времето ми не беше уау, но не беше и много зле и тогава реших – ще се пробвам. Оставаше, обаче, отворен въпросът с Пейсъра – ще има ли кой да бяга с мен, поне в някой от етапите. Лъчи, който миналата година ме съпортваше от Чуйпетльово до Ярлово, каза “ОК, разчитай на мен”, но другият „набелязан пейсър“ ми отказа защото имал „изпити по никое време“… Казах си, е … все пак един е по-добре от нито един – и започнах сериозно да тренирам, макар че оставаше малко време до началото, а формата ми беше далеч по-зле от тази през 2025-та, когато не успях.

Добрата новина дойде неочаквано, а именно, че Ани се съгласи да ми бъде пейсър, даже не само на един етап, а на цялото състезание (заслугата беше на треньорката ми). Хем се зарадвах много, хем се уплаших – „да не се изложим пред чужденците“ 😊. Тренирах като луд, всеки ден, бягане по наклон – 10 км. Нагоре и надолу, нагоре и надолу, но формата ми не се подобри кой знае колко… и така дойде време да пътувам за България за съзтезанието. Идеята ми беше да се прибера седмица по рано, за да съм отпочинал, но нямаше билети за влака и пътувах практически преди големия ден в продължение на 22 часа.

Денят с голямо Д

Денят с голямо Д започна нормално, по план, обилна закуска, обяд с много въглехидрати и пак „по план“ следобяда легнах да се опитам да дремна. Точно се бях унесъл, когато един невъзпитан GSM реши, че съм почивал достатъчно и безпощадно ме изхвърли от фазата на съня. Дотук с почивката. Оттук насетне, по закона на Мърфи, каквото можеше да се обърка – се обърка. Отидохме на старта и установих че съм си забравил флакона „Активатор“ вкъщи ☹, той сила не дава но предоставя ударна доза кофеин, а стартът (както добре се знае) е в 0:00:00 ч.

СЪСТЕЗАНИЕТО

Приповдигната атмосфера, от тонколоните звучи яко рок, химна на В100 „една епична обиколка, кръв, пот, сълзи и болка“. Започна предстартовото броене; 10, 9…. 3, 2, 1 и тръгнахме.  Формулата за финал на В100 е проста: Тръгвай бавно и после забавяй 😊. Следвайки това правило пристигнахме на първия пункт с 5 мин. закъснение спрямо графика. 5 мин не беше болка за умиране, но огромната изненада беше, че на пункта нямаше вода !☹!☹!

• А, бе, как няма вода?
• Ми изпиха я
• Как така я изпиха, зад мен има поне още 200 човека?
• Ми… заредихме 600 литра – свърши, сега се обадихме ще донесат още, ама трябва да изчакате…

Хора, вие нормални ли сте? За 1000+ състезатели, само 600 л. на първи пункт, при положение, че всеки (освен шепа елитни бегачи) пълни догоре?

Страшно се ядосах. Първите 10 км. бях изпил към 850 мл, за следващите 14 км. ми оставаха около 150 мл. Но нямаше как да чакаме нещо, което не се знаеше кога и дали въобще ще дойде. На пункта имаше малко солети, взех една шепа и продължихме. Започнах да пестя водата, което въобще не беше добре и веднага се отрази на скоростта ми. Към 20-тия км. ме застигна „кризата на средната възраст“ и както си бягах започнах да заспивам, бягам – унасям се, бягам – затварям очи, бягам – обърквам крачките и рязко се разсънвам.. и така няколко пъти. Явно резултатът от факта, че не бях почивал достатъчно и че си бях забравил Активатора започваше да се проявява.

Втори пунк (Кладница)

Стигнахме втория пунк (Кладница) с 12 мин. след графика и първото нещо беше да се напия обилно с вода и да си напълня двете шишета. Успокоен, тръгнах към масите с храна, защото трябваше да се „заредя“ и направо бях ударен с мокър парцал когато установих че храна няма!!!!

• А, бе хора, как няма храна? Какво става тука?
• Ми изядоха я!
• Ама как така я изядоха? Вие колко зареждате, не правите ли сметка колко хора има на този ултрамаратон??

Направо нямах думи. По принцип организацията на В100 е перфектна, но тази година беше изненадваща, а не го правят за първи път, професиопналисти са, но за такива грандиозни издънки дори нямаше как и да си помисля. Но, ето, управляващите спряха in-house процедурите и народа гладен – яде всичко навсякъде. Изпаднах в паника. Какво да правя? Без храна направо да се отказвам още тук, то няма никакъв смисъл да продължавам… приема на вода вече се обърка, сега и приема на храна, отделно, че вече имам и натрупано закъснение, да не говорим за недоспиването… пълна трагедия в безнадеждна ситуация. Обаче, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ 😊и  в случая то се появи съвсем неочаквано, буквално излезе от храстите – един от моите планински водачи Милен Братанов, с когото преди години изкачвахме Weissmies в Алпите и после Gran Paradiso беше там, отговаряше за спасяване на пострадалите по трасето. Примолих му се, приплаках му, не знам как съм изглеждал отстрани, но той отиде до джипа си и ми донесе собственния си сандвич. Благодаря, Милене, положението горе-долу се закрепи и аз продължих.

Взе да става студено и Ани се облече, но аз си бях оставил якето (да не тежи) и реших да компенсирам температурата със скорост (тя пък една скорост…). Бягахме надолу към Студена, но към 30-тия км. отново започнах да заспивам и да залитам… същото, което се случи на Аконкагуа над 6500м. височна, но там имах признаци на височинна болест, а тук какво? Практически бягах на надморска височина от 600м. по-леко надолнище…

Пункт Студена (33 км)

Някак си отмина и тази криза, но като резултат на пункта Студена (33 км) бяхме генерирали вече закъснение от 20 мин. Поне пунктът беше зареден – вода, храна, имаше всичко, че даже бяха запалили и огън отстрани – някой ако иска да се стопли. Заредих се с каквото ми трябва и продължихме нагоре. Пътят до Чуйпетльово е монотонно скучен, проблемът със заспиването още не беше решен и напомни за себе си, няколко пъти, но знаех, че на Чуйпетльово ме „чака“ гел с кофеин, който ще оправи нещата. А все пак и нали е Чуйпетльово – ще чуя първи петли, ще се разсъня 😊. Какви ти петли братче, то отдавна се беше съмнало.

Пункт Чуйпетльово (44 км)

На пункта Чуйпетльово (44 км) закъснението вече беше 1 час. Знаех че контролното време е под много голяма въпросителна, но пък нещата изглеждаха по-добре. Проблемът с водата – решен, проблемът с храната – решен, проблемът с кофеина (заспиването) – решен, а и предвидливо в графика си бях оставил буфер от един час. Оставаше само да стигнем и до финала навреме :). На този пункт стояхме 12 мин (трябваше по план да са 5). Имахме уговорка с Лъчи и support team-а (Нели и Мими) да ни чакат на следващия пункт. Обадих се по телефона че закъсняваме с около час, но… продължаваме. Тогава за първи път чух въпроса „Ще се отказваш ли?“ – а бе какво отказване, аз да не съм дошъл тука да се отказвам. Смело и смахнато – напред ! Този въпрос после го чувах още няколко пъти, но отговорът ми не се промени. Разбрах , че Лъчи бил с температура и няма да дойде на Ярлово ☹ Кофти, но Ани беше с мен, а това компенсираше нещата. На Чуйпетльово се отказаха доста хора, повечето от тях по-млади от мен, но някъде след 50-тия км ни настигна един видимо по-възрастен състезател, помогнах му да премине през широк поток без да се намокри, а после той като отпраши напред.. не го видях повече, но си казах: щом той може, значи мога и аз.

Нагоре до заслон Смильо само вървяхме, после надолу редувахме бягане с вървене и така стигнахме контролата на 59-ти км. (закъснение 1 час и 4 мин). Хората там възторжено ни аплодираха „давайте, давайте, изкуственият интелект изчислява, че ще сте на финала точно в контролното време…“ Аз все още предпочитам да се доверявам на естествения си интелект, но проблесна някаква надежда – все пак дали има шанс тоя изкуствен интелект да познае ?

Пункт Ярлово (62 км)

Като стигнах пункта на Ярлово (62 км) не бях уморен и това беше много важно за мен. Обаче, там вместо предвидените 10-15, стояхме 20 мин. Отпочинали, нахранени, напити, тръгнахме нагоре към Ярема. Започнахме да задминаваме някакви хора, видяхме други да се връщат, отказали се след като са тръгнали, а и много се отказаха на самото Ярлово. Ние обаче продължихме. Към Ярема започнаха да ме болят ходилата, оставаха около 30 км и се надявах да издържа.

Пункт Плана

Контролната лента за отчитане на времето на пункт Плана се намира непосредствено след един остър десен завой. Като направихме завоя и видяхме как една жена навива лентата, викнах й отдалече:

• Върнете лентата за да отчете времето ни!
• Аз и да я върна, те я изключиха централно!

В този момент разбрах, че шанс за Финал в контролното време вече няма и това е 100% факт. Болките в ходилата се увеличаваха, умората също, скоростта ми падна, но си казах „до Бистрица има по-малко от 10 км, а там ще ме чака Support team-a и ще носят магнезий и гел с кофеин, ще сменя чорапите и маратонките (по съвет на Ани) – това би трябвало да оправи нещата“... Да, ама не. За пореден път Мърфи беше прав и нещата се объркаха. Оказа се, че Нели, за да донесе нови маратонки и чорапи в бързината е забравила подготвената торбичка с всички тези неща – Кошмар!!! Оставаха ми 18 км, а нямах нито гел, нито магнезий, нито кофеин за сметка на което едва ходех от болка в ходилата, а се опасявах и от крампи и сега без магнезий това беше сериозен потенциален проблем, който можеше „да ме повали“ от раз.

Продължихме, без особено настроение, бавно, с една единствена цел – финал. Пак ме питаха „Ще се отказваш ли? Колата е тук, може да си тръгнеш веднага“. Започнах леко да се дразня на тоя въпрос… отказване няма да има, не разбрахте ли, никога не е било в плана, няма и да бъде. Трябва да се случи някакъв грандиозен проблем за да се откажа. Това раздразнение, обаче, ми подейства „добре“, щото като ме ядоса нещо и ставам още по-амбициозен – магарешки инат в добрия смисъл на думата.

Вървяхме, вече нямах сили за тичане, всяка стъпка представляваше хиляди миниатюрни иглички в ходилата. Стисках зъби и се насилвах да направя още една крачка, после още една, сякаш само инатът ме държеше на крака. Настигнахме едно момиче, говорехме си и й споделих за болката в ходилата, а тя каза: „при мен всяка стъпка е сълза в окото“ – напълно разбирах за какво говори. Ани ми даде някакво обезболяващо хапче, което оправи за малко нещата, но продължавах да се страхувам от възможноста за крампи. Стигнахме Дралагевци, ефектът от хапчето премина и болката се върна по-смразяваща от преди, беше стигнала дотам, че престанах да се надявам да изчезне – оставаше единствено да я приема и да продължа. В този, тъй наречен „филосовски сегмент“ от Витоша 100 нищо филосовско не се роди в главата ми ☹. Оставаха някакви си 10-ина километра, най-бегаемите в цялото трасе и същевременно най-трудните. Едва вървях, и най-малкият положителен налкон ми изглеждаше като планина, имах чувството, че тялото ми ще се разпадне, исках просто да спра и всичко да приключи, но знаех – спра ли, няма да успея да тръгна отново. В този участък вече не се състезаваш с дистанцията, а с мислите си и незнайно защо в моята глава звучеше песента на The Cranberries – Zombie. Може би защото изглеждах като зомби, а и се движех като зомби…

„In your head, in your head

Zombie, zombie, zombie-ie-ie

What’s in your head, in your head?

Zombie, zombie, zombie-ie-ie-ie, oh”

Тогава срещнахме един колоездач, който ни каза „спокойно, остават още 4.5 км “ знаех че не е така, но това някак си ми даде възможност – да видя финала. Започна да се смрачава, а аз бях оставил челника си още на Ярлово. Знаех, че в Бояна трябва да се видят първо едни къщи, после пътеката навлиза в селото покрай къщите и оттам нататък е лесно – надолу до бул. “България” и финал.

Настигнахме едно девойче, което беше съвсем дезориентирано – не знаеше нито къде е, нито накъде да върви, миналата година била сред първите, а тази година – много след контролното време, а още между Драгалевци и Бояна. Тръгна с нас, после някак си я изгубих от поглед, не разбрах напред ли отиде или зад нас. Стъмни се. В гората нищо не се виждаше, включих си фенерчето на мобилния телефон – слаба работа, но зад мен се появи един участник с челник и осветяваше както собствения си, така и моя път. Ани беше отпред и светеше с нейния челник, така че с два челника, макар и не мои, се справях и вървях напред. Сенките на дърветата образуваха странни форми, в които аз започнах да виждам елементи от къщи – ето това е покрив, не, не е това, било клон, ей там се вижда ограда… също не е, а онези светлини – прозорци ли са… не. Тези последни 3 км. ми се видяха най-дългите, в тъмното ми се привиждаха къщи и улици, но Бояна я нямаше и нямаше. Болката се беше превърнала в постоянен спътник – толкова неизменен, че вече не я усещах отделна от самото движение.

Ариергарда на Витоша 100

Бяхме се събрали група от 7 участника – Ариергарда на Витоша 100 😊. Един куцаше, друг и той куцаше, и се бе облегнал на рамото на една девойка, която почти го носеше, а тя също беше със стартов номер, младото дезориентирано момиче, човекът с челника зад мен и аз и Ани. „НеВеликолепната седморка“ – мълчаливи, прегърбени, изтощени, едва влачещи се към финала като ветерани от отдавна изгубена битка, (само Ани беше свежарка), но нашата битка не беше изгубена, всички знаехме – Финал ще има, независимо кога, но ще има.

По едно време реших че сме се изгубили. Колко време вече вървим – не знам, а това село го няма и няма, като че ли никога не е съществувало. Бях се отчаял,  дори бях сигурен че никой от организаторите не ни чака на Финала, но просто исках да стигна до там. Там обаче се разразила друга драма. Организаторите свалили арката на финала (тя е надуваема). Групата посрещачи, на тези 7 човека, които наближавахме финала, взела две извити знамена и направили импровизирана арка. Организаторите си събрали цялото оборудване – тонколони, кабели, искали да си вземат и церемониялния зелен килим, по който бегачите финишират, но една майка (на девойчето, което срещнахме след Драгалевци) стъпила отгоре на килима и казала: „Докато дъщеря ми не финишира, тоя килим оттук няма да мръдне!!“. Браво, майче, смело и самоотвержено, така се защитава собствена рожба, ти спаси финала на всички от Ариергарда.

Най-накрая влязохме в Бояна – цивилизация, стъпихме на асфалта. Всички от групата започнаха да увеличават скоростта си – едни куцукат, други подскачат на един крак, но скоростта се увеличаваше и увеличаваше 😊. Започнахме взаимно да се изпреварваме 😊.Няколко човека (съпортъри) чакаха на светофара на бул. “България” и се присъединиха към нас, колите по булеварда натискаха клаксоните и хората вътре ни махаха. Ани ме попита: Ще бягаме ли? Разбира се, че ще бягаме. Имах сили, бях си запазил една капка сили точно за финалния спринт. И като видях импровизираната арка, всички посрещачи там, всички викове и скандирания, сякаш не бяхме последните, а първите финиширащи. Сякаш не бяхме Ариергада, а бяхме лидерите. Всеки от нас беше победител в собственото си съревнование със себе си. И тогава краката ми сами тръгнаха да тичат, по-бързо, по-бързо, all out. Болка нямаше. Умора нямаше. Само вятърът в косите… Още няколко крачки. ФИНАЛ!!! Медал! Много след контролното време, но за мен времето нямаше никакво значение. Важното бе, че финиширах. 100 км. – умопомрачително! След всички малки и големи проблеми, които ме съпътстваха по време на трейла. ФИНАЛ.

„една епична обиколка, кръв, пот, сълзи и болка“.

Огромни благодарности на Ани, на Support team- Нели и Мими, на всички които бяха с мен и ме поддържаха по време на това лудо преживяване. След финала,  адреналинът дълго време ме държа превъзбуден, макар че не бях спал повече от 38 часа и тогава първата мисъл ми беше „никога повече“. Сега, три седмици по късно си мисля „какво бих променил/подобрил ако реша да се пробвам пак…. „

• Уикенд идея: Един ден в Перник – изкуство, история и подземни приключения
• Ариергарда на Витоша 100
• Кенийското ми сафари
• Прага и тайната на алхимиците
• Третият маратон

Коментари

коментари