Моят първи 4-хилядник

Идеята

Идеята беше преди Олимп да съм „покорил“ Мусала и Вихрен – нали все пак съм Българин, ама някак си все така се получава  – чуждопоклонничеството взема връх. Като иде някой българин в чужбина и хайде в тоя музей, после в другия – Я какви музеи имат в чужбина. И после се сеща, че не е бил нито в Историческия музей в София, нито пък в Природонаучния, да не говорим за Боянската църква. Та така и аз, пренебрегнах българското родно, като си намирах все обективни причини за което, но за сметка на това гледах все по-нагоре по „вертикала“ (след 586 км. по Ком-Емине реших да приключа с „хоризонтала“ ). И като „гледах нагоре“ реших, че е дошло време за 4-хилядник (няма обективни причини, нито обосновка за това). Как звучи само – 4-хилядник – някак си международно. И така дойде вторият въпрос – Кой точно 4-хилядник, че те се оказаха много. 82 само в Алпите. Е как кой? –  Най-лесният. Ама ще кажат после – тоя изкачил най-лесния 4-хилядник и тръгнал да се хвали. Тогава пък ще изкача два! Ще видите вий! Двата най-лесни: Breithorn и Allalin.

След като решението се оформи, остана да измисля как точно да го реализирам. Имам един бивш колега, който сега живее в Женева и като му споделих идеята, той много я хареса, но каза „Нека като наближи Юли да видим какво ще е положението с Ковид и ще обсъдим детайлите“. Разработих аз план с най-малките подробности, детайлни времеви и финансови аспекти – както се казва на хартия (всъщност на екрана на лаптопа) всичко изглеждаше идеално. Дойде Юни, положението с Ковид започна да се нормализира, обаче моят приятел се отказа в последния момент (причините не са тема на тази статия). И така аз останах с идеално разработен план по дни и по часове, но без възможност за реализация, щото от вкъщи казаха – „Сам няма да се качваш“. Тогава започнах да търся група и с риск да наруша 3-тата божа заповед ми идва да извикам „О боже, намерих“. Естествено програмата се различаваше малко от моята по дни, дейности, финанси, както и във времеви диапазон, но основната цел я имаше – двата най-лесни 4-хилядника – Breithorn и Allalin.

Загряващ трек

Събота следобед, след като стюардесата от Ryanair успя да продаде няколко талончета за търкане и притежателите им допринесоха за финното прахово замърсяване, кацнахме успешно в Милано. Никой не ни провери PCR тестовете – само дето ги правихме. Оттам с бус – към Швейцария и вечерта в китното селце Saas-Grund в симпатично фамилно хотелче.

В Неделя на закуската дойде първата неприятна изненада – „Днес няма да изкачваме 4-хилядник, ще разместим малко програмата, защото за утре и вдругиден времето ще е по-добро“. Е, каквото каже водачът това е – не може да му се противоречи. И нарамихме раниците и направихме един уж „загряващ“ трек до хижа Европа по доскоро най-дългия въжен мост. 920 м. положителна денивелация – бая се озорих, пот тече от мен като от развалена чешма, но с доста почивки се качих до горе. Добрата (за мен) новина бе, че не бях последен в групата, иначе щеше да ми е доста криво. Хижа Европа (2220 м.) има една прекрасна тераса с широка панорама. Там открих и що е тo „Рьощи“ (настъргани картофи с малко кашкавал, май леко запържени и после вероятно печени – не знам рецептата, но много вървят с бира :):):). След кратка почивка тръгнахме надолу по друга обиколна пътека, точно под глетчера. Интересно усещане – в средата на лятото, топло, а около теб сняг и текат едни реки… Вечерта пихме учудващо добро швейцарско червено вино, тя и цената му беше … швейцарска. Но бързахме да си легнем рано че утре бе „големият ден“ – Да, ама не.

Втори Загряващ трек

Понеделник сутринта, оборудвани с котки, седалки, раници, вода, всичко необходимо се натоварихме на буса и газ към Zermatt. Там бях приятно изненадан от факта, че не се допускат коли (впоследствие установихме че и в Saas Fee е същото). В предното населено място има няколко паркинга, където си длъжен да си оставиш колата и оттам само с такси или влакче – до Zermatt. Всички таксита в Zermatt са електрически ! Видях и една полицейска кола – също електрическа. Колите, които зареждат магазините и хотелите – също. Целия Zermatt е една голяма пешеходна зона. Кога ли в Банско или Пампорово ще стане същото? Но да се върна на основната тема – Първият 4-хилядник. Таксито ни остави в центъра, оттам до лифта и какво да видим – огромно струпване на хора – стоят пред лифта (кабинките си вървят), но хората не се качват. Бре, каква ли ще е тая работа? Разбра се, и с това дойде и втората неприятна изненада – „горе има вятър и вторият лифт не работи“. Трябваше ми малко време да осъзная какво означава това – „Днес няма да изкачваме 4-хилядник“. Потънаха ми гемиите, вкиснах се като забравено миналогодишно зеле….

И какво правим сега? Решихме малко да изчакаме с надежда да ни се усмихне късмета, но не се… след един час чакане водачите решиха по-добре нещо отколкото нищо и предложиха да направим втори „загряващ трек“ до хижа Hornlihutte (3260 m.). То от много загряване накрая ще прегреем… ама тръгнахме, към 750 м. положителна денивелация, умората беше по-малка от предния ден и след около 2.5 – 3 часа бяхме горе. Това е хижата от която се стартира за Matterhorn – емблематичния връх на шоколадите Тоблерон. Наистина гледката беше зашеметяваща. Matterhorn стои пред теб буквално като стена със 75-80 градуса наклон. Жалко само, че заради силния вятър горе около върха стоеше един облак, който така и не пожела да се мръдне. Както и да въртях фотоапарата все вътре в кадъра се навираше… Харесах си една фланелка да си купя от хижата, ама за лош късмет се оказа че имат само малки номера…. Въобще, карък отвсякъде. Слезнахме долу, накупихме шоколади и други разни подаръци от Zermatt и се прибрахме в хотела, да правим план. Все пак утре ще е „големият ден“. Breithorn пропадна днес, но утре ни „чака“ Allalin.

Да, ама не. Тук дойде третата неприятна изненада – „правят някакъв ремонт и влакчето към подножието на Allalin не работи“. Направо щях да се разрева. Дойдох до Швейцария за 4-хилядник, една шапка пари дадох, и накрая нищо…. по стара българска традиция реших да удавя мъката в алкохол, но водачите викат – „Споко бе, ще имаш 4-хилядник“. Във фоайето на хотела имаше една голяма карта на региона, отидоха там и започнах да обсъждат какво ще правим. Тук неволята изпрати на помощ собственика на хотела, който се оказа бивш пилот на хеликоптер, дето спасявал пишман алпинисти, та с негова помощ, и две телефонни обаждания решението дойде. И се казваше Weissmies – 4023 m. – малко по-труден от Breithorn и Allalin, малко по-голяма денивелация трябва да се преодолее, малко повече време ще ни отнеме, но затова пък ще тръгнем по-рано сутринта. Надеждата се завърна. Пригодих си раницата, оборудването и бързо по леглата че утре ще е „големият ден“.

Големият ден

Вторник сутрин. Пак оборудвани с котки, седалки, раници, вода, всичко необходимо и изпълнени с надежда се запътихме към долната станция на Kreuzboden. Гледаме таблото – зелено! Работи! Бързо си сложихме седалките, гетите и в лифта, да не би да се развали времето. Оттам втория лифт до Hohsaas (3200 м.), където вече започваше ледника и бързичко си сложихме котките и каските и се вързахме в две свръзки по 4 души всяка. Като погледнах ледника пред мен, наклона и над 1000-те метра денивелация, които ме очакваха и ме хвана шубето. Дали ще мога? Дали ще успея? Или ще се изложим пред чужденците… Не бях сигурен, но ТРЪГНАХ.

Пътеката започва с много стръмно изкачване, след което колегата, който беше зад мен на свръзката каза – „Аз съм дотук. Отказвам се. Не мога повече…“. Нашият водач (Тихомир Димитров) обаче е голям мотиватор и след като си поговори малко с него – продължихме. Нагоре, бавно, нагоре, вдишване, крачка, издишване, крачка. Погледът ми беше забит в стъпките на девойката пред мен, дори и не си помислях да поглеждам по-напред, защото гледката беше крайно де мотивираща – безкрайно нагорнище, сняг и лед, тясна пътека, а си стъпил встрани, а си полетял надолу като волна птичка ама без крила. Не можах да правя много снимки, защото бях съсредоточен във вървенето… вдишване, крачка, издишване. Нарушеше ли се този ритъм значи умората идва в повече и имахме нужда от минутка почивка. На около 30-40 мин. преди върха видяхме едната девойка от предната свръзка да седи на снега.

-Какво правиш тук?

-Отказах се. Нямам сили да продължа, ще чакам другите да се върнат от върха и ще се прибера с тях.

Ама както преди малко ви казах, нашият водач е голям мотиватор, и като си поговори малко с нея и я върза на нашата свързка и продължихме всички нагоре. През 4-5 мин. ту тя, ту колегата зад мен искаха почивка и Тишо винаги се съгласяваше, но казваше – имате 30 сек. да си поемете въздух. Тези „искания“ ми идваха като Манна небесна. Бях изключително признателен и на двамата и мълчаливо им благодарих всеки път за тези 30 секунди въздух. След 3 часа и половина мъки бяхме на върха. И тъкмо да си взема въздух на спокойствие и Тишо вика – „Всеки да пие вода, облечете си пухенките, малко шоколад и тръгваме надолу, че виждате ли бурята, която приближава към нас“. Ама как така тръгваме, аз още една снимка не съм направил?! И като се почна едно вайкане, държа фотоапарата, всеки си прави нещо (вода пие, шоколад яде, яке облича), аз се чудя кое по напред. Облякох се, пих вода, и почнах да си правя някакви снимки тип „селфи без стик“ – нищо не стана. Една хубава снимка от върха нямам 🙁 и докато се усетя, хайде потеглихме обратно… Е, хубави снимки нямам, но пък имам 4-хилядник и освен това не е най-лесния 🙂 „Great success“, както би казал Борат от едноименния филм.

Тръгнахме надолу, снега беше омекнал и се вървеше много по-кофти отколкото на качване. Девойката (вече зад мен) се подхлъзна сигурно над 15 пъти, веднъж дори за малко не ме подпря с котките си… На едно място колегата пред мен пропадна в една цепнатина, ама не много – само до кръста. Държах го за въжето и го изтеглих. После на различни места и моите крака потъваха целите в снега, но така лека полека след два часа вече бяхме долу до лифта. Бурята доста наближи, но не ни достигна.

Бях щастлив. Минах границата от 4К и в мислите си вече гледах нагоре….

Денят обаче не беше свършил 🙂 След един бръз душ и още по бързо събиране на багажа, пак бяхме в буса, но вече пътувахме към Италия. След 4 часа се настанихме в хотел в Бергамо и тръгнахме да търсим къде да хапнем. Тук, късметът пак беше с нас, тъй като намерихме една пицария с голям телевизор и там цялата група, заобиколена от италиански фенове си поръчахме пици и бири, докато даваха мача Италия – Испания. Все едно бяхме на стадиона – викове, песни, италиански псувни (или поне си мисля че бяха такива)…  а когато Италия вкара гола – то беше като Големия взрив при създаването на Вселена. А след последната дузпа (Италия победи с дузпи след 1:1 в редовното време) – взривът беше по-голям от предишния :).  Какъв по-добър завършек на приключението „Моят първи 4-хилядник“.

Днес 4-хилядник, утре 5 :):):)


Прочетете още:

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.