Олимп – среща с боговете
Преди началото
Отдавна имах мерак да се кача на Олимп, не толкова заради предизвикателството на 2917 метра, а по скоро заради „марката“ Олимп – дома на гръцките богове. Разбира се, подготвих се теоретично – статии в интернет, блогове и видеа и след кратко колебание как да го направя, реших да се запиша в група. Не съжалявам, напротив, мисля че за начинаещи туристи това е правилния начин. След като успях да намеря свободно време и подходящата оферта, опаковах раницата и хайде за Гърция. Решихмме да съчетаем планина и море, и затова тръгнахме един ден по-рано. Обаче гръцките богове обичат да развалят плановете на българите и като се натъкнахме на една Ковид-опашка от два часа и половина на митницата… и плажа отиде на кино, и започнах да се изнервям, и накрая и тест ми направиха на границата (как пък на случаен принцип точно аз се паднах….) и още чакане да излезе резултата и после като се изнервих съвсем и карак със 180 по тяхната магистрала, добре поне че имах късмет и не ме спряха полицаите – бяха спрели едно българско порше дето преди това ме изпревари… Като малка компенсания на това пътуване, вечерта в таверната октопода и калмарите бяха страхотни, на брега на морето – узо, тзазики и така се настроих за изкачването следващия ден.
Мястото на срещата
На следващия ден жена ми ме закара на паркинга на Prionia където се срещнах с останалата част от групата. За кафенето на Prionia е важно да се знае че има Wi-FI, но няма Интернет, и gsm-сигнал няма…. но пък има бира и хубава супа с телешко (незнайно защо в менюто пишеше Goat sup), но за козите ще стане дума малко по-късно. И така, опаковахме се и хайде нагоре. До хижата се ходи по камениста пътека все нагоре, нагоре. Денивелация от 994м. на разстояние 6 км. Взехме го за 3 часа с две малки почивки на които типично по български чоплихме семки 😉 Основния спор беше коя марка семки е по-добра – Вуйчо Ваньо или Катеричка. Едни обичат да им е солено, други залагат на размера… а после „размера нямал значение“. Така и не постигнахме съгласие по този важен въпрос, но пък докато вървяхме и спорехме и хижата се появи пред нас 🙂
Хижата: RefugeA
Пред хижата е разположена голяма тераса отпред и отстрани. Страхотна панорама към морето от една страна и върховете Скала и Митикас от другата. Единия представител на фирмата организатор отиде да оправя документите по настаняването, а ние докато го чакахме решихме да изпием по бира, че то след толкова семки направо ми се поду езика от соленото.
Хижата представлява две сгради – едната нещо като ресторант-столова, а другата – спално помещение. В „ресторанта“ има богат избор от енергийни барчета, вафли и дреболии от тоя сорт, но менюто е доста ограничено – картофи с месо, спагети и гръцка салата. Обаче пък спагетите 3 вида – с картофи, с нещо подобно на кюфтета от манджа и класически болонезе. Няма скара, няма кебапчета 🙁 Поне студена бира имаше – директно от фризера. Нашето спално помещение се състоеше от 4 двуетажни легла. Важното уточнение тук е, че трябва да си носиш чаршаф, ако нямаш – ти продават такъв за 8 евра (това е то монополизъм, не като на женския пазар). Спането е 13 евра, има обща баня, но няма топла вода. Ток в контактите също нямаше. Всъщност първо имаше, но след като се настанихме го изключиха веднага !!! Спестителни са тия гърци, ако искаш да си зареждаш телефона – само в ресторанта, където има 1-2 контакта, добре че си носих батерия. А пък ако искаш да се къпеш – трябва да покажеш какъв си мъж и че студената вода за теб не е никакъв проблем. Имахме един такъв юнак в нашата група и после веднага завърза разговор с една испанка… видяла го да излиза по кърпа от банята… а бе младото си е младо 🙂
Тази вечер (петък) в хижата имаше няколко компании, по интересното бе, че нито една не беше гръцка. Ние българите, едни испански студентчета, 4 дами от Израел с частен гид, едни сърби дето не можаха да изкачат върха и това беше. Гърци бяха само барманката, готвача, една сервитьорка и още един мъж играещ ролята на нещо като охрана. Хапнахме, пийнахме, и таман да си лягаме че утре бе големия ден и от съседната маса (испанските студенти) дойде едната девойка и вика – „моя приятел (и го посочи) е много гладен, може ли да му дадете от вашата маса това което няма да ядете“ – останах като гръмнат, и не само аз – такъв „рекуест“ за първи път получавам и ми беше много странно, може би „децата“ нямаха пари, но молбата им беше съвсем сериозна. Събрахме тзазики в една чиния, още една салата от сирене с люти чушки дето нещо не я харесахме, една порция спагети също комбинирахме в една чиния и им дадохме всичко това. Честно да кажа не знам дали са го изяли всичкото тъй като излязох от ресторанта и отидох да си подготвям раницата за следващия ден, но после доста си говорехме за това – явно всички бяхме „впечатлени“ от тази молба. На следващия ден (атаката към върха) така и не ги видяхме. Може да са си тръгнали директно надолу – то след такова преяждане…
Изкачването
Станахме в 6, кой пи кафе, кой яде сандвич и газ нагоре. От хижата до връх Скала (853 м. денивелация и 3.3 км.) го взехме за 2 часа. Ама само камъни – малки, големи, скали, чакълчета – камъняк отвсякъде, една зелена тревичка няма. Малко преди върха срещнахме козата Афродита. Гледаше ни отгоре някак надменно докато не я подгониха Арес и Хермес – две кучета, едното съвсем бяло, другото абсолютно черно. Явно това са съвременните гръцки богове обитаващи планината. Афродита естествено избяга, но за сметка на това двете кучета дойдоха с нас до самия връх Скала (2866 м.).
Бялото куче Арес 
Черното куче Хермес 
Козата Афродита
Там решихме да направим голяма почивка и да изчакаме цялата група да се събере, че се бяхме разпръснали по хоризонтала на пътеката. След като се събрахме всички, сложихме седалките и каските и се обвързахме на две свръзки. Така се случи че аз бях в края (или началото – зависи от гледната точка) на едната свръзка и трябваше да тръгна първи надолу – от вр. Скала към вр. Митикас (2917 м.) първо има едно много стръмно спускаме и после едно здраво изкачване – само по скали. След първите няколко стъпки спрях без да виждам къде мога да стъпя нататък – толкоз стръмно беше. Ако не бяха другите зад мен, които ме „държаха“ на въжето не знам как щях да продължа. А бе шубето си е голям страх… както и да е, тръгнах, бавничко, мнооого внимателно – за всяка стъпка гледаш къде и как да стъпиш, къде да се хванеш за някой камък с ръка… аз на два, три пъти си „прегръщах“ скалите като в любовен екстаз, ама не съм падал, само се „подпирах“. Марто отзад ми вика – „ходи прав, не се облягай назад“. Ама аз като се изправя и едва ли не се виждам в свободен полет към Платото на музите… След преодоляването на първоначалния стрес нещата се пооправиха – започнах все по малко да се подпирам и все повече да ходя прав. До вр. Митикас се изкачихме точно за един час при максимална концентрация, сигурност и няколко почивки. На върха естествено – снимки, видео, някои дори се опитаха да предават директно във Фейсбук, но сигнала не беше много добър. Записахме се в тетрадката и за да се потвърди срещата ни с Гръцките богове една черна врана прелетя няколко пъти много близо до нас – ако си бях протегнал ръката можех да я пипна. Направи няколко кръга с което „подпечата“ нашето изкачване на върха и си изхвърча на някъде. Чудех се после може ли врана да лети толкова високо, но път ако Зевс се е предплатил в нея – може да си лети колкото високо си поиска 🙂
След нас на върха дойде един англичанин, който не знам защо започна да ни говори на руски… и аз започнах да се изнервям (професионално изкривяване). Наложи се да му обясня, че сме Българи и в случая предпочитаме комуникация на английски, а после станахме приятели, дори след това го закарахме до ж.п. гарата да си хване влака . Появи се и гида от снощи, но само с две от израелките, явно на другите им е дошло доста нанагорно… и една девойка с друг гид дойде. Питахме я откъде е, тя вика – „от Мали“, пък аз някак си спонтанно репликирах – „по добре да беше от Бали…“ добре че не ме чу, че сигурно щеше да се обиди на нетактичността ми…
Слизането
Слизането надолу не е много приятно, главно заради камънака, ама много камъни на тоя Олимп. Където са малките чакълчета, като стъпиш и целия ти крак заедно с камъчетата отдолу започва да се движи докато не опре в нещо по сериозно. Пак си гледаш в краката на всяка стъпка, дори повече отколкото когато се изкачваш. От Митикас до Скала до взехме за 45 мин., а от Скала до Хижата – за 1 часа и 40 мин. Докато слизах двама ентусиасти минаха покрай мен като бързия влак София – Варна покрай гара Волуяк – бяха решили да тичат надолу… смелчаци! Аз за такива подвизи не съм готов. Като стигнах до хижата ги видях да пият бира – явно слизането им е минало успешно. Бях си свършил водата и тъй като чешмата откъдето се пълни е около 50 м. надолу реших и аз да изпия една бира, че нещо съвсем бяха свършили батериите… Дойде ми много добре на момента, после обаче си мислех, че май трябваше да я пропусна, щото надолу до паркинга направо се влачех, не знам от бирата ли, от умората ли, от това че цял ден бях само на един сандвич, но до паркинга стигнах за 2 часа и 40 мин – определено по бавно от очакванията ми. Но в случая времето не е важно, важното е че стигнах до долу жив, здрав, без наранявания, падания или охлузвания 🙂 Срещнах се със съвременните гръцки богове и изпитах вътрешна удовлетвореност от изкачването на Олимп.
След един хубав душ, освежен – хайде на Таверна, цялата компания, а там нещата са ясни – гръцка салата, тзазики, зукини, калмари, октоподи и бири и пак бири и пак 🙂 🙂 🙂
Ямас !
Прочетете още:
- “По едрите звезди над Фамагуста”
- 10 неща, които не пропуснахме в Сингапур ;-))
- 6 + 1 причини да посетите Киев
- 6 забележителности в Родопите, където можеш да се доближиш до природата
- 7 начина да защитите вашите ценности при пътуване
- 8 градуса на юг от екватора
- Автентична Каталуния – магията на морето, архитектурата и изкуството
- Айлънд пик – възможният 6-хилядник
- Амалфи, Позитано и Неапол – скритите кътчета на Италия
- Арарат – моят първи 5-хилядник
