Ком – Емине on the way

Идеята

Не съм спортист и никога не съм бил. Работя на бюро, от 9 до 6, и доскоро мразех физическото натоварване (не че сега много го обичам). Сутрин от леглото, през банята, в асансьора, в колата, оттам в офиса, на бюрото, после обратно по същия път. Биричка през лятото, червено вино през зимата – и дните си се търкаляха мързеливо. Не мога да кажа, че съм привързан към алкохола, но бих казал че съм малко чревоугодник – харесвам хубавата, качествена храна, гурме, ама в по-голями количества. Няма да изреждам за какво си мисля в момента, че ще ми се напълни устата със слюнка… И така, със средно голямо шкембе и килограми колебаещи се между дву- и три- цифрено число се радвах на сладостите на живота. Не се оплаквах – море в Гърция, ски в Австрия, командировки в западна Европа, ниво на живот малко над средната класа (ако въобще има такава в България) и живота си течеше мирно и планирано…

В годината, когато станах на 50, Дядо Коледа ми донесе книгите на Петър Ванев – изминал трите най-дълги пешеходни маршрута отвъд Океана. Много се впечатлих. Не че е ходил над 12,500 км, което си е сериозно постижение само по себе си, ами по скоро от факта, че така изведнъж решил, зарязал сигурна и доходна работа и „хванал пътя“ – доста смелост се иска за това…. Какво е мъжът на 50+ без работата си? Лесен въпрос с труден отговор стоящ в основата на “кризата на средната възраст” … Книгите на Ванев ми въздействаха може би и поради факта, че и на мен в този момент работата ми беше тотално писнала и изпитвах сериозно неудовлетворение всяка сутрин, когато трябваше да ходя в офиса, но нямах неговата смелостта да предприема толкова сериозна стъпка. В компанията, където работя всичко става по Процедура, всъщност си имаме разписани процедури за всичко. Има обаче частни случаи, когато нещо може да се направи бързо и лесно, но като не е описано в Процедурата – не може. Много ме дразнят такива неща, а и някои от колегите, с които пряко работя са такива “коне с капаци”, че понякога се питам как така ходят до тоалетна, като нямат специална процедура за това…. Не беше просто неудовлетворение, беше ми направо неприятно да ходя на работа. Така се чувствах в този момент и се запитах – дойде ли ми времето „да хващам пътя?“, ама нали съм си малко патриот си казах – защо пък трябва да се обикалят чуждите държави, като тук си имаме идеалния маршрут – Ком-Емине. Е, вярно не е 12,500 км, само 600, но пък е по билото на планината, и си е наше, и си е предизвикателство, даже голямо за такива като мен дето най-голямото им постижение на 100 м. гладко бягане е 37 м. И така тази мисъл ми влезе в главата – не да го минавам, не. Мисълта беше – Мога ли да го мина? Аз съм реалист, здраво стъпил на земята, без розови очила (всъщност нося очила, но не розови, а 5.5 диоптъра), и си казах – Абсурд, Няма начин ! Ти след 2-рия етаж по стълбите се задъхваш, тръгнал си Ком-Емине да минаваш…. ама нали съм инат, не чак като магаре на мост, щото и такива хора познавам, даже някой от тях са ми роднини… бих казал че съм инат в „добрия смисъл на думата“ и реших да си търся другарче. Казах на един, двама, трима – всички ми се изсмяха … и с право – с това тотално обездвижване шансовете са 0% и ми викат – а бе вместо Ком-Емине я да идем на кръчма, един купон да направим… и аз едвам се навих… ама на купона пак повдигнах темата и не щеш ли – един приятел (адаша) се нави и рече “I am in, правим го!!!“. Направо се уплаших – а бе адаш, как така го правим? Никаква подготовка, нито физическа, нито материална, никакво оборудване – обувки, дрехи – нищо.

Уж подготовка

То това се случи през зимата, и после следващите месеци докато „работех“ в офиса започнах да планирам. Аз съм много добър в планирането – това ми е част от работата… изчетох къде каквото има писано за Ком-Емине, купих си и пътеводителя на Ойларипи, даже си размених няколко имейла с един от авторите, изгледах сигурно над 24 часа видеа по темата и направих списъци, таблици, графики, графици, финансови разчети…. пратих всичко на адаша с надеждата да го откажа, ама той вика – ОК. Ама как ОК бе? Мене ме хвана шубето – ще има страшна излагация, ще станем за смях пред всичките приятели.. ама като си се хванал на хорото, особено като си го повел – отказване няма. Тогава приложих един стар номер (не знам откъде го знам) – на всички започнах да разправям “ще правя Ком-Емине”, защото като им кажа предварително хем добивам самоувереност, хем после НЕ МОГА да се откажа – един вид “само мотивация”. И започнаха едни обиколки по специализираните магазини (като ще е гарга да е рошава) и си купих всичко необходимо по списъка и почнах да мисля – как аджеба да се подготвя физически – то това си е сериозна работа, особено за хора седящи по цял ден на бюро. За моя приятел не се притеснявах – макар че шкембето му е по-голямо от моето, той два пъти седмично играе тенис, а аз – нищо! Пържоли, паста, суши, глезотии разни, да не забравя торта Наполеон – любимата ми… Реших да се пробвам да ходя по 1 час след работа. Облякох се – последна мода в трекинга, даже и раницата си сложих с 2 бутилки вода вътре за тежест и тръгнах. Върнах се след час, на единия крак ме болеше глезена – явно обувките трябваше да се „разтъпчат“, но стигнах до извода че не обувките са проблем, ами краката ми не са много еднакви… както и да е. След този първи опит си казах – трябва по добро планиране и пак седнах да правя планове – къде, по колко и т.н. и реших – първо трябва да направя „Витоша 100“ – 15-20 дена ще отнеме сигурно (ама колкото толкова) и тогава ще съм готов за Ком-Емине. Да, ама не.

Началото

Нищо подобно не се случи, дойде месец Юни и ей така от нищото, пак на един купон го решихме – в Събота тръгваме ! Речено – сторено. Запалихме колата и рано сутринта – на хижа Ком. И оттам – газ нагоре, ама пеша. Вечерта бяхме в Петрохан, тези 17,33 км. ни отнеха 6:28 ч. Бяхме гроги. Сутринта имахме събрание – съвсем сериозно – обсъждане на единствената точка от дневния ред – Да продължим ли или да се откажем? Гласувахме с проценти, и накрая резултата беше 54/46 да продължим и … продължихме. На следващата вечер бяхме в село Гара Лакатник – нови 27.75 км. за 9:17 ч. Едвам се движех… зет ми дойде с колата да ни прибере до София. Следващите два дни буквално ходех като …… (няма да го кажа), не можех да изкача стълбите до 2-рия етаж на къщата, където е спалнята. Чак към края на седмицата взех да се оправям… и какво направихме – хайде в Събота сутрин с колите до Гара Лакатник и оттам – нататък пеша…

Няма да описвам подробно целия маршрут Ком-Емине, има толкоз много писания по темата, че каквото и да се напише все някой може да те обвини в плагиатство. Като обобщение само ще кажа, че минахме Ком-Емине за 24 дни (с прекъсвания). Сега всички „истински“ планинари ще кажат – да, ама като е с прекъсвания не се брои… така е – не се брои, ние не го направихме да го броим, ние не го броим въобще, даже нямаше и да го споменавам, но просто оттам тръгнаха нещата… за нас беше важно да Успеем да го направим – независимо за колко дни и с колко прекъсвания, ако трябваше и три и четири години да го вървим.. мисля си, ако четеш една книга, после спреш, после след време пак се сетиш за нея и прочетеш 2-3 глави и така няколко пъти, когато приключиш с последната страница – Ще си прочел ли книгата или не? Ще я „броиш ли“ в прочетени или не, е аз не знам в кой друг раздел да я класифицирам. Както и да е, за нас не е важно чуждото мнение, а факта че успяхме – хора на по 50+, по цял ден работили в офис, със шкембета … УСПЯХМЕ.

Статистиката (трекера) показа следното:

Ето как аз видях нещата накратко:

Преди началото

Пред компютъра по 8 часа всеки ден,
И се почувствах някак изморен.
А като станах изведнъж на педесе,
Реших да правя Ком – Емине.

 

Ден 1 х. Ком – вр. Ком – Петрохан

Тръгваме от София - вали,
Уж по вода да ни върви…
но след кафето в хижа Ком,
се объркахме на първия разклон.
  
После горе на върха
Страшен дъжд ни наваля,
Но надежда има една 
……ах, Морето……

Ден 2 Петрохан – х. Лакатник

 Още сутринта се загубихме,
 Хвойни и мочурища преплувахме.
 Надолнището на Пробойница не е приятно,
 Колената ми го напомняха многократно.
 После до Лакатник здравата се изморихме -
 да не казвам накрая що ракия изпихме. 

Ден 3 Лакатник – х. Лескова  

 От Лакатник до Тръстена е баир голям,
 Горе стигнах здраво запъхтян
 Но малиновото вино на Марчето,
 ми подейства като шестица от зарчето.
 Как стигнах до Лескова не знам,
 Но вечерта спах като заклан.

Ден 4 х. Лескова – разклон Врачеш

 От Лескова до Витиня за мен е далече -
 34 километра, човече.
 Мислехме да го направим наведнъж от сутринта,
 Но към обяд си загубихме увереността. 

Ден 5 разклон Врачеш – Арабаконак

 През Белия камък към Зла поляна е все нагорнище,
 Изпоти ми се цялото долнище.
 После до Арабаконак е песен,
 Предимно надолу – пътят е лесен. 

Ден 6 Арабаконак – х. Кашана

 Тръгнахме за Кашана 
 рано зарана,
 На Чавдар направихме short-cut
 Отцепихме наляво към върхът.
  
 А на връх Мара Гидия 
 пихме по капачка ракия,
 A времето беше по икиндия.
       
 Тук искам нещо да поясня –
 това е вече стара (6-дневна) традиция.
 На най-високата точка по пътя през деня -
 по капачка ракия – за кондиция. 

Ден 7 х. Кашана – х. Момина поляна

 От Кашана нагоре яко вертикално
 Слънцето ме бие дясно-фронтално
 Билото горе е сериозно минирано,
 С кравешки и конски тор циментирано.
 Но пък гледката ми дава сила
 През Средна гора, та чак до Рила. 

Ден 8 х. Момина поляна – х. Ехо

 На билото се върнахме за час и 25
 Напълнихме вода от чучур номер 5.
 После нагоре към Тетевенска баба
 с прекрасна панорама назад към Картала
  
 На Кончето бяхме към обяд,
 като в индианска нишка – на парад.
 То е Красота - една педя пътека,
 И се върви полека, лека полека.....
  
 Преди Вежен ми се изплези езика - 
 тая планина е много велика.
 Но поне пък горе пихме ракия,
 а до Ехо стигнахме като на магия. 

Ден 9 х. Ехо – з. Орлово гнездо

 Към Козя стена на пътеката е тясно
 Храсти те бият отляво-отдясно.
 По пътеката няма никакви пилони
 и въобще не е за къси панталони.
  
 За пръв път в живота си видях еделвайс,
 Верно – малък, но nice.
  
 Орлово гнездо е прекрасен заслон
 Заслужава да се дойде специално за купон
 По-добър от хижа – направо хотел.
 Собствена баня, картина с орел. 

Ден 10 з. Орлово гнездо – х. Добрила

 Днес преходът е кратък- добре
 Караме я от кафе на кафе,
 Първо Дерменка, после – Добрила.
 Баня, пране и почивка за сила.
  
 Добрила е най-луксозната хижа досега,
 Пак ще дойдем догодина пролетта.

Ден 11 х. Добрила – з. Ботев

 За час и десет стигнахме връх Левски,
 Мъгла и вятър, раниците тежки.
 После през Купена и Кръстците,
 Ни се разказа играта на прасците.
  
 Трудно е, но много красиво – 
 страховито, запленяващо и диво.
 На заслон Ботев видяхме диви кози.
 И песни пяхме, и хора до зори. 

Ден 12 заслон Ботев – х. Тъжа

 Връх Ботев е величествен, голям.
 Половин България – на длан.
 Дори , ако имах бинокъл-портмоне
 Щях да видя от Ком до Емине. 

Ден 13 х. Тъжа – Узана

 Тръгнахме от Тъжа рано сутринта
 През Гърмящата вода към Росоватец върха.
 Там задължителната капачка ракия
 Шипка и Бузлуджа са като на тепсия.
  
 На Пеещите скали е пълно със щурци
 Надпяват се взаимно от ранни зори.
 А след бисквитената торта на Мазалат с кафе
 Се запътихме към Узана за бира и мезе. 

Ден 14 Узана – Бузлуджа

 Днес преходът е само 5 часа
 През Шипка към Бузлуджа-билетната каса.
 Паметникът се руши, билети вече няма.
 Продават чаши и знамена пред БКП-то храма.
 Но вместо да сложат лика на някой хайдутин
 От чашите те гледат Тодор Живков и Путин. 

Ден 15 Бузлуджа – Кръстец

 Да се ходи през Вятърния парк е гот
 Чувствам се направо като Дон Кихот
 На последната Перка пихме ракия
 А на Виканата скала бяхме по икиндия
 Там викахме  колкото ни глас държи,
 Да ни чуят през девет дерета и гори. 

Ден 16 Кръстец – Предела

 От Кръстец до Предела е кратко - 
 Биволско мляко с боровинково сладко.
 Ходи се предимно през гора,
 Приятно, прохладно – красота. 

ДЕН 17 Предела – х.Чумерна

 Днес нищо особено не се случи
 Вървим през букова гора,
 Пак си загубихме пътя,
 Но пък видяхме една сърна. 

ДЕН 18 х.Чумерна – Вратник

 В Темната гора не е никак тъмно
 И няма никакво стръмно
 Пътеката е добре маркирана,
 А след Агликина поляна – дори асфалтирана. 

ДЕН 19 Вратник – Котел

 Пътят към Котел е лесен
 Минава покрай Делирадева бука,
 Вървя и си тананикам песен,
 А една кукувица не престава да кука. 

ДЕН 20 Котел – Върбишки проход

 През града, покрай краварника към реката,
 Пресичахме я сигурно десетина пъти,
 Естествено си намокрихме краката,
 И правихме брод с букови пръти.
  
 Право нагоре, поляни, стада, 
 стигнахме билото с мъка,
 Но за награда ракия с вода,
 точно до връх Арпалъка. 

ДЕН 21 Върбишки проход – Ришки проход

 16 километра след Върбица има табела
 “Следва ужасът на Риш!!!”
 Е, не се предлага кафенце с канела, 
 нито пък вафла  Престиж.
  
 Но въобще не е толкоз ужасно,
 Обрасла пътека, гора разредена.
 И съвсем не е толкоз опасно,
 не може да се сравни с трудностите на Купена. 

ДЕН 22 Ришки проход – с. Дъскотина

 Преходът до Дъскотна е лесен,
 Хубав горски път,
 Птичките пеят своята песен,
 Крави лениво пасат. 

ДЕН 23 с. Дъскотина – с. Козичино

 13 километра след Дъскотна има табела
 “От тук може да се види морето”
 Гнусна лъжа, изкусна, умела
 Демотивираща поради което. 

ДЕН 24 с. Козичино – нос Емине

 Заради снощния проливен дъжд
 Цяла сутрин газим в кал
 Но преди Гьозтепе изведнъж
 Се появи морето тотал
  
 И ето ни вече на нос Емине
 С камъчетата в ръка
 Хвърляме едното в синьото море
 А другото пазим в нашите сърца
  
 Вече всичко свърши, но като утеха
 В сърцата ни гореше радостта от успеха
 Осъществихме си една мечта
 И това породи друга една... :)

Кулинарни забе(ле)жки:

Да не се пропускат:

1. Мекиците на леля Радка (хотел Петрохански Кристал)
2. Малиновото вино на Марчето (хижа Тръстена)
3. Пилешката супа на Еленко (хижа Момина поляна)
4. Бисквитена торта (хижа Мазалат)
5. Биволско мляко с боровинково сладко (Предела)
6. Пица Прима в пицария Прима (гр. Котел)
7. Бира с цаца на мокрия бряг 🙂

Хайде ЧАО и ще си пишем пак.

• Бруталният планински маршрут – GR 20 на остров Корсика
• Трявна Ултра – можело значи
• Мадридският полумаратон
• По пътя към Еверест базов лагер (2-ра част)
• По пътя към Еверест базов лагер (част 1)

Коментари

коментари