Бях в Занзибар
Уважаеми читателю, бях в Занзибар – Great success, ще кажеш. И аз така си мислех, ама реалността се оказа малко по-различна от очакванията. Реших да напиша тази кратка статия за да разсея някои „митове и легенди“, защото всички в България се захласват по Занзибар и си мислят, че е голямата работа. Всички чалга-певици (и не само) минаха оттам и не пропуснаха да го отбележат във Фейсбук. След Изкачването на Килиманджаро решихме и ние да отидем за 3 дни релакс и коктейли на плажа. За да бъда кратък, ще започна отзад напред, направо с извода – на мен Занзибар ама въобще не ми хареса. Всъщност, за да бъда честен, трябва да кажа, че мястото има две коренно противоположни лица:
Едното – затворените хотелски комплекси, където всичко е перфектно – плаж, палми, коктейли, басейни, блок-маса с всевъзможни вкуснотии, но на западно европейски цени – всъщност доста надценени, а и относно разнообразието на блок-масите – има още какво да се желае. Но, ако това е нещото което те кефи – стой си вътре през цялото време, прави селфита и ги публикувай в нета. Ще си прекараш прекрасно.
Другото – извън затворените хотелски комплекси, където е пълна мизерия, мръсотия и цигания навсякъде – няма улици, няма тротоари, всичко е прах и мръсотия, боклуци се въргалят навсякъде, текат вади с мръсна вода…. Филиповци е къде, къде по-добре.
Записахме се на организиран тур до града. Първата спирка беше Музеят на робите – досега си мислех, че само европейците са се занимавали с тоя мръсен бизнес, но се оказа че арабите (и по специално тези от Оман) доста по-дълго време са търгували с хора…
Минахме през пазара, като една от атракциите на града и останах потресен – едни висящи меса и риби на 32 градуса, страшна смрад, на мен ми стана лошо и започна да ми се повдига…. добре че успяхме бързо да се измъкнем оттам. Храна се продава навсякъде, но как да си купиш нещо при тази нулева хигиена, макар и на съвсем символични цени.
Ходихме и до къщата на Фреди Меркюри – и тя бе пълно разочарование. Няколко снимки поставени на една стена на главната улица и … това е. Има и „музейна част“, където освен снимки друго няма. Гидът ни каза, че семейството му живеело в един от апартаментите на тази сграда, сега хотел. Всичко е реклама с търговска цел. Всеки се опитва нещо да ти продаде, или ако не си купиш, просто да му дадеш 1$.
Последната спирка от организираната обиколка беше „Къщата на чудесата“ от 19ти век – очаквах някакъв музей или място за забавление с криви огледала, но се озовахме пред една постройка, която беше в ремонт, но пред разпад. И защо „Къща на чудесата“? попитахме ние, а отговорът беше съвсем неочакван – „Ами защото в къщата (през 19ти век) е имало водопровод, електричество, телефон и асансьор !“. А иначе, в момента водопроводните тръби в Занзибар (главният град) вървят по въздух – както преди 10ина години интернет кабелите в Студентски град. Не е майтап, тъжно е…
Е, ако иска някой да види всички тези „чудеса“, да иде в Занзибар и после да не забрави да се похвали във Фейсбук 🙂
