Килиманджаро – покривът на Африка

Подготовката

Неуспехът при изкачването на Казбек ми подейства отрезвяващо. Свали ме на земята и май по-добре че така стана, щото иначе много щях да си повярвам. Като се прибрах в Киев, където в момента живея, първата седмица беше дъждовна, което умело използвах като оправдание пред собствената си съвест, за да не правя никаква физическа подготовка. После обаче оправдание вече нямаше, а и опасенията за пореден неуспех надделяха и така започнах да тичам – през ден, през два. То не може да се нарече точно тичане, а по скоро ходене + тичане, но в седмицата преди да замина за Килиманджаро стигнах до 10 км. за час и 32 мин. В очите на спортистите това вероятно изглежда много мижаво, но за мен си беше своеобразен личен рекорд.  Е, май съм готов 🙂 или поне така си мислех…

Цялата група (5 човека) се срещнахме на летището в Доха. Аз познавах всички отпреди, други се запознаха на място, но важното в случая бе, че се сформира екип (One team – one dream) което беше предпоставка за успех. Предварително бяхме избрали местната компания Shah Tours, защото няма как да се качиш на Килиманджаро сам, а от друга страна не искахме да плащаме излишна надценка на международни посредници. Цените на компанията не бяха от най-ниските (на местния пазар), но не съжалявам за това. Напротив, качеството на услугите, които получихме определено допринесе за крайния успех на начинанието.

Изкачването

Ден 1: След закуска в хотела се натоварихме в буса и потеглихме към входа на парка (Lemosho gate). Още на първия въпрос, който зададохме на гида, отговорът беше …странен

  • За колко време ще стигнем до гейта?
  • Между 1 и 4 часа….

Останах като гръмнат. Че нали времето е равно на пътя върху скоростта… Впоследствие разбрах защо – всичко в Африка е Hakuna Matata – няма точен превод на български, но идеята е нещо средно между: спокойно, когато тогава, не се притеснявай, просто се кефи на слънцето… такива неща 🙂

На гейта се събрахме с носачите, другите гидове и всички останали от нашата група – общо 26 души персонал – за 5-има „клиенти“. Сториха ми се много, но се оказа че всеки си има своите конкретни задачи. Имахме си готвач, сервитьор, собствена тоалетна – да, един от носачите носеше тоалетната през цялото време. И докато другите оправяха палатките, кухнята, храната, той оправяше тоалетната – специална палатка, 1.5 на 1.5 метра с 2.5 метра висока, в която си имаше истинска тоалетна чиния – вярно химическа, но си пускаш вода и всичко си е съвсем нормално.

Всеки от нас беше в отделна палатка, спеше на легло, а те, носачите, спяха всички в две палатки на земята – по-натъпкани отколкото цаца в консерва. Е, за този „лукс“ си плащахме и съответната цена. На гейта проверяваха раниците на всички носачи и ги мереха на кантар. По правило, това което носи всеки носач, не трябва да превишава 15 кг. + 5 кг. негов личен багаж. Компанията, която бяхме избрали, членува в KPAP (Kilimanjaro Porters Assistance Project) – нещо като синдикат, който „предпазва“ носачите от експлоатация. Затова и цените на услугите бяха по-високи.

За около 3 часа стигнахме до първия лагер – палатките вече бяха разпънати и в „трапезарията“ ни чакаха чай и пуканки :). Видяхме маймуни с големи бели опашки –  наричаха ги Kolbas monkey и едни други по-малки дето ги има по нашите зоопаркове. Тях ги наричаха Blue  monkey. Вечерята беше много „богата“ – супа, телешко печено, големи картофи – май варени и после леко пържени, зеленчуци… не можахме да изядем всичко. След вечеря дойде Medical unit (ние така си го кръстихме, а всъщност това бяха гидовете) – оказа се, че всяка вечер и всяка сутрин ни мереха сатурацията и пулса, и записваха данните в дневника на експедицията. Това си беше част от услугата и така трябва да се прави.

Когато слънцето се скри, изведнъж стана много тъмно и студено, и се прибрахме по палатките да си лягаме. Цяла нощ чувах разни шумове – впоследствие разбрах, че всяка вечер си имахме нещо като „часови/дежурен“, който обикаля около палатките и охранява, за да няма „набези“. Явно преди е имало – при това не от врани или маймуни, които търсят храна в палатките. Бяхме предупредени да си прибираме всичко вътре в палатките – и обувките, и щеките – и ние чинно изпълнявахме.

Ден 2 – 6: Всеки ден започваше с упражнения за разтягане – около 10-15 мин. (все още не мога да се отърва от последиците на тази дейност  🙂 . После закуска, посещение от Medical unit и поемахме по пътя. Пристигайки в съответния лагер, всички палатки вече бяха готови, включително тоалетната и трапезарията, където ни чакаше готов обяд, а багажът ни беше разпределен по палатките. От нас се искаше само да вървим. Дневните преходи не бяха много сложни, с изключение на два – изкачването на Baranco wall и качването до Lava tower:

  • Първото представлява една почти отвесна стена, която на пръв поглед изглежда страшно, но като се вгледаш в детайлите и видиш как се вие пътеката, нещата изглеждат съвсем поносими – ние я качихме за 1:42 ч. със съответната доза пот и задъхване, но гледката отгоре е впечатляваща. Има едно място, което наричат Rock kiss – пътеката е много тясна и практически трябва да се допреш до скалата, да се приплъзнеш по нея за да минеш  – от едната страна е скалата, от другата … по-добре да не поглеждаш надолу … и така, това вероятно е най-целуваната скала в света :).
  • Изкачването на Lava tower не е сложно. Особеността тук е, че за първи път се достига височина от 4600м., където духа доста силен вятър, а и температурите са ниски. Пътят през Lava tower е само за клиентите, за да направят добра аклиматизация. Носачите вървят по друга пътека директно към следващия лагер. Фирмата беше качила тоалетната до горе – ако на някой случайно му се приходи нещо, както и Трапезарията, където ни очакваше топъл обяд. Впечатляващо обслужване! 

Тръгвайки от 2100м. (Ден 1) и качвайки се до над 5000м. се минава през различни географско-климатични зони – „Джунгла“,  където на дърветата не им се виждат върховете, но пък можеш да видиш различни маймуни, през „Планинска пустош“, където има храсти високи колкото един човешки бой и са много подходящи за почивка, особено когато природата те зове, после следва „Алпийска пустиня“ – с други думи камънак и накрая „Снежния връх“. Там снегът е съвсем малко и освен това не е на пътеката, а отстрани, във вид на един голям ледник, но е в много интересна форма – имаш чувството, че вървиш покрай ледените бодли на огромен таралеж, цяло поле от сталагмити, но не в пещера, а на открито.

Вървейки по пътя Lemosho, върхът ти се пада отляво и контура на планината много прилича на женско лице с дълга пусната коса, а като вървиш още няколко дни се открива едно друго възвишение и разбираш че жената е … бременна. Нарекохме я Манка – най-разпространеното женско име в Танзания. И така 6 дни обикаляхме около Манка, докато се отзовем зад главата й, там където се спускат дългите й коси….

През цялото време пътеката е изключително добре маркирана – в началото дори е оградена с легнали дървени ритловици от двете страни (а не като на Рилските езера – пътека от чакъл) – и да искаш – не можеш да се загубиш. Единственият неприятен момент е, че навсякъде има много прах, ама ПРАХ със четири главни букви. Първите два дни се опитвах да си разделям дрехите на чисти и прашни, после вече и да искаш не можеш – прахът е навсякъде, влиза в палатките през въздухоотводите, полепва по дрехи, чанти, спален чувал, възглавница, влиза на невъобразими места – усещането е много неприятно. Вечерно време, когато осветявах вътрешността на палатката с челника си – праха ясно се виждаше… и всичко това трябва да го дишаш. След всеки преход обувките и панталоните на всички имаха един и същ цвят – „пепел от лава“.

Два израза на суахили се повтаряха постоянно всеки ден – „Pole, pole”, което означава бавно (в смисъл да се върви бавно) и Hakuna Matata този израз се използва буквално във всяко изречение, но с много усмихнат тон – направо ти става кеф. Питаме сервитьора – има ли чай от джинджър (джинджифил)? И той отговаря – Hakuna Matata – в превод – ще има, ама не точно сега, споко, какво си се разбързал, я виж какво е слънчево навън……. :):):) как да не им се радваш.

Всеки ден имахме топли закуска, обяд и вечеря. Никакви сухи храни или сандвичи. Няма да описвам подробно менюто, но беше много разнообразно, обилно и вкусно. Имахме вегетарианка в групата – и на нея и готвеха отделно. Дори мисля, че не се повториха, с някои много малки изключения. Все едно всеки ден, всяко хранене ядеш на ресторант, при това първо, второ, трето. Винаги плодове, винаги салата от зеленчуци.

За пръв път в живота си имах личен готвач и личен сервитьор 🙂 разбира се за съответната цена, но и грам не съжалявам за това. Това е един от ярките примери, когато количеството (в случая финанси) преминава в качество (на предоставените услуги), което от своя страна пряко влияе върху крайния резултат (на проекта). И според мен – това е начинът – да не мислиш за битовизми, а да концентрираш всичките си психически и физически сили само в изкачването на върха. Ако имах „това обслужване“ на Казбек, вероятно резултатът щеше да е различен.

Във всички лагери, освен многото палатки на различните групи, имаше и много гарвани – едни такива големи, черни, с големи криви клюнове. Неприятна гледка. Винаги съм свързвал гарваните с нещо негативно и на Килиманджаро реших, че това са „вестителите на Саурон“ (от Властелина на пръстените) – летят, гледат, и после отиват да докладват. Изживяваха се като Пазители на планината – като гарваните в Лондонската кула :))). А всъщност просто обираха останалата храна.

Колкото повече напредвахме, толкоз повече се „отдалечавахме от цивилизацията“. Към 3-тия – 4-тия ден започна да ме обзема лека паника и чувство на безпомощност – като си далеч от цивилизацията възможността за адекватна бърза реакция при кризисна ситуация е силно ограничена. За първи път изпитвах такова чувство и осъзнах колко безсмислено понякога е желанието за контрол. С напредването на дните, обаче, и приближаването към края, това чувство постепенно отмина.

Колкото по-нагоре се качвахме, толкоз по-студено ставаше вечер. През деня, когато пече слънцето, не усещаш ниските температури, дори ти е жега, но вечер ставаше студено. В лагера Karanga дори прехвърчаше сняг през нощта. Там някъде започна да ме обхваща познатото чувство на съмнение – Ще успея ли този път? Студено ли ще е през нощта на атаката? Ще ми стигнат ли силите догоре? Ще се уморя ли до състояние да не мога да вървя повече, както стана на Казбек или макар и уморен ще успея ли да додрапам до горе, както на Арарат?… и все такива едни въпроси.

Реално от Karanga (3995 м.) започна същинското изкачване. До тук всичко бе една „загрявка“. За 3 часа се стига до лагер Barafu (4673м.), който е много голям, тъй като много фирми го използват за Лагер за атака, но ние продължихме още нагоре и стигнахме Лагер Kosovo (4857м.). Това щеше да е нашият лагер за атака. Беше много пренаселено – в началото буквално палатките бяха наблъскани една в друга, после групите, които бяха изкачили върха, тръгнаха надолу и освободиха малко място. Обядът ни чакаше, след което следваха 2-3 часа почивка, после вечеря в 17:00 ч. и по план ставане в 00:00 ч. и в 01:00 ч. атака на върха. Главата ми беше съвсем леко замаяна, заради надморската височина и всяко по-рязко движение (дори ставане и ходене до тоалетна) дигаше пулса ми над 100. Надявах се да успея да поспя малко…

Ден 7: Не успях да заспя. 4-5 часа се въртях, дремах, ходех до тоалетната, слушах отвън как си приказват носачите, пак се унасях и пак се събуждах, гледах часовника, въртях се и така се стигна до 00:00 ч. – станах и започнах бавно да се обличам. Всички дрехи и оборудване си ги бях подредил от преди и сега почти машинално се приготвих за тръгване. Пихме чай, сложихме раниците и бях готов да потеглям, когато главния гид ни събра и каза да се хванем за ръце – в първия момент си помислих, че ще каже нещо като на американските филми за бейзболни мачове, но не. Той започна да се моли, на неговия си език, на бог, на планината – това беше много въздействащо. За първи път ми се случва и не беше театър, а съвсем искрена молитва – слушах думите от които нищо не разбирах, но в същото време разбирах какво говори. Дори в момента като си го спомням ме побиват тръпки… макар че не съм вярващ, но тук като че ли бог нямаше нищо общо. Той си говореше с планината.

Тръгнахме нагоре. От лагер Kosovo до Stela point  са 900м. денивелация и стръмно изкачване. Челникът ми осветяваше само краката на предния и гледах да стъпвам в неговите стъпки. Беше абсолютно тъмно, черно, нищо отстрани не се виждаше – само малкото осветено пространство отпред и мъждукащите светлини на другите групи пред нас. Изведнъж чух песен. Казах си – абсурд, започвам да халюцинирам от височината. Обаче песента продължи и силата и се увеличи – нашият водач пееше, а другите двама в края на групата му пригласяха. Обзе ме уникално чувство на успокоение и увереност. Дойдоха ми сили, за които не знаех и сякаш духът ми полетя – напред и нагоре. Песента беше на два гласа, а изпълнението – направо за “Grammy”. Когато песента свърши, те започнаха друга, и друга, и така до Stela point. Присъствах на най-уникалния концерт, който човек дори не може да си представи. Те не пееха за Grammy, нито за пари, нито дори за нас – те пееха за себе си и този момент беше най-уникалният в цялото „преживяване Килиманджаро“. Дори стъпването на самия връх не беше толкоз емоционално за мен (макар че си беше доста) в сравнение с това пеене.

Изкачването до Stela point е доста уморително, задъхващо, изпотяващо. На 5500м. започнаха да ми бучат ушите, но после спряха, имаше моменти, в които ми се завиваше свят и правех една две грешни стъпки, но бързо успявах да се върна на пътеката… просто следвах песента, а тя ме водеше напред и нагоре.

На 5600м. на едната от девойките й стана лошо от надморската височина и се мъчеше да повръща. Реши да се откаже, искаше да поеме обратно надолу. Нещата бяха 50/50, но водачът успя да я убеди че тя може и тя му повярва, повярва и на себе си, и заедно успяхме да стигнем до върха. Малко преди Stela point настъпи изгревът и нещата рязко се промениха в положителна посока – не само че виждаш къде вървиш, но температурата се вдигна, разкопчах си якето и като че ли (това определено е самовнушение) се дишаше по леко. Стигнеш ли Stela point, значи 95% си успял. Оттам до върхът е един час, дори по-малко, и се върви почти по равно със съвсем малък наклон. От едната ти страна е ледникът – доста впечатляваща гледка, зад него виждаш планината Meru (4566м.), a от другата – равнината на Кения – панорама направо за картичка.

На самия връх имаше много хора – всички чакаха реда си да се снимат. След кратка фотосесия на принципа всеки със всеки, с българското знаме, тръгнахме надолу.

Е, надолу се върви доста по-бързо 🙂 И като гледахме откъде сме минали, за да се изкачим, направо не ни се вярваше. Пътят надолу е чакълест и хлъзгав, и трябва да се внимава да не паднеш – не че може да се контузиш сериозно, но охлузване не ти мърда – някои го разбраха по трудния начин. Слязохме за два часа и половина до лагер Kosovo. Всички носачи се бяха събрали и ни ръкопляскаха, пееха, поздравяваха ни един по един, взеха ни раниците, започнаха да ни чистят гетите от праха – не сме очаквали такова посрещане – изключително мило и приятно.

В лагера естествено ни чакаше топъл обяд, после 2 часа почивка и продължихме надолу към лагер High (3950м.). А там палатките вече бяха поставени и в трапезарията ни чакаха чай с бисквити и пуканки. Бяхме изморени (след 14 часа преход. 1000м. положителна и 2000м. отрицателна денивелация) и след вечеря аз директно се отправих към палатката и заспах.

Събудих се в 23:30 ч. и бях напълно убеден, че се намирам в лудница в Русия (Защо? – не знам). Всичко беше абсолютно реално – спалният ми чувал „беше“ усмирителна риза и аз започнах неистово да дърпам ципа да го разкопчея – той естествено заяде, което още повече подсили внушението ми. Не знам как успях да го разкопчея, излязох от чувала и така както си бях по термо бельо и бос излязох от палатката навън. Духна ме студеният вятър и съзнанието ми постепенно започна да се възвръща… стоях навън, в студа, сигурно 4-5 мин. докато съвсем дойда на себе си, успокоих се. Видях и осъзнах къде се намирам, поех дълбоко въздух няколко пъти, минах през тоалетната (съвсем да затвърдя усещането си за реалност) и се прибрах в палатката. Почти веднага заспах отново. Защо се случи това, откъде дойде тази „съвсем не виртуална“ реалност – нямам обяснение, никакво. Може би заради надморската височина, може би заради умората….

Ден 8 и после:

Спуснахме се до цивилизацията за 5 часа. Там бяхме поръчали „тържествен обяд“ за всички, без значение от ролята им в групата. Искахме да им покажем нашето уважение и признателност. Останах леко разочарован от факта, че на обяда се усещаше някакво разделение между персонал и клиенти, макар че нашата цел не беше такава. Това което ме впечатли и озадачи беше, че те приемаха и смятаха това разделение за естествено… В края на обяда последва „церемония по връчването на бакшиша“ – много важен момент за всички 26 души. Тъй като всичко трябва да е прозрачно бяхме написали на един лист кой колко получава и главният гид го прочете и преведе на суахили (не всички говореха английски), така че да няма скрито – покрито. Хората останаха много доволни, тъй като получиха повече отколкото очакваха. Спонтанно, цялата група, ни изпяха песента “Jambo, jambo bwana”, което си беше един мил и неочакван подарък.

На Килиманджаро бе най-доброто планинско обслужване, което съм получавал до момента. Заслужиха си парите, а чувството за удовлетвореност остана за мен. Определено това ще е „бизнес модела“, който ще търся при бъдещите си изкачвания.

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.