Килиманджаро – покривът на Африка
Подготовката
Неуспехът при изкачването на Казбек ми подейства отрезвяващо. Свали ме на земята и май по-добре че така стана, щото иначе много щях да си повярвам. Като се прибрах в Киев, където в момента живея, първата седмица беше дъждовна, което умело използвах като оправдание пред собствената си съвест, за да не правя никаква физическа подготовка. После обаче оправдание вече нямаше, а и опасенията за пореден неуспех надделяха и така започнах да тичам – през ден, през два. То не може да се нарече точно тичане, а по скоро ходене + тичане, но в седмицата преди да замина за Килиманджаро стигнах до 10 км. за час и 32 мин. В очите на спортистите това вероятно изглежда много мижаво, но за мен си беше своеобразен личен рекорд. Е, май съм готов 🙂 или поне така си мислех…
Цялата група (5 човека) се срещнахме на летището в Доха. Аз познавах всички отпреди, други се запознаха на място, но важното в случая бе, че се сформира екип (One team – one dream) което беше предпоставка за успех. Предварително бяхме избрали местната компания Shah Tours, защото няма как да се качиш на Килиманджаро сам, а от друга страна не искахме да плащаме излишна надценка на международни посредници. Цените на компанията не бяха от най-ниските (на местния пазар), но не съжалявам за това. Напротив, качеството на услугите, които получихме определено допринесе за крайния успех на начинанието.
Изкачването
Ден 1: След закуска в хотела се натоварихме в буса и потеглихме към входа на парка (Lemosho gate). Още на първия въпрос, който зададохме на гида, отговорът беше …странен
- За колко време ще стигнем до гейта?
- Между 1 и 4 часа….
Останах като гръмнат. Че нали времето е равно на пътя върху скоростта… Впоследствие разбрах защо – всичко в Африка е Hakuna Matata – няма точен превод на български, но идеята е нещо средно между: спокойно, когато тогава, не се притеснявай, просто се кефи на слънцето… такива неща 🙂
На гейта се събрахме с носачите, другите гидове и всички останали от нашата група – общо 26 души персонал – за 5-има „клиенти“. Сториха ми се много, но се оказа че всеки си има своите конкретни задачи. Имахме си готвач, сервитьор, собствена тоалетна – да, един от носачите носеше тоалетната през цялото време. И докато другите оправяха палатките, кухнята, храната, той оправяше тоалетната – специална палатка, 1.5 на 1.5 метра с 2.5 метра висока, в която си имаше истинска тоалетна чиния – вярно химическа, но си пускаш вода и всичко си е съвсем нормално.
Всеки от нас беше в отделна палатка, спеше на легло, а те, носачите, спяха всички в две палатки на земята – по-натъпкани отколкото цаца в консерва. Е, за този „лукс“ си плащахме и съответната цена. На гейта проверяваха раниците на всички носачи и ги мереха на кантар. По правило, това което носи всеки носач, не трябва да превишава 15 кг. + 5 кг. негов личен багаж. Компанията, която бяхме избрали, членува в KPAP (Kilimanjaro Porters Assistance Project) – нещо като синдикат, който „предпазва“ носачите от експлоатация. Затова и цените на услугите бяха по-високи.
За около 3 часа стигнахме до първия лагер – палатките вече бяха разпънати и в „трапезарията“ ни чакаха чай и пуканки :). Видяхме маймуни с големи бели опашки – наричаха ги Kolbas monkey и едни други по-малки дето ги има по нашите зоопаркове. Тях ги наричаха Blue monkey. Вечерята беше много „богата“ – супа, телешко печено, големи картофи – май варени и после леко пържени, зеленчуци… не можахме да изядем всичко. След вечеря дойде Medical unit (ние така си го кръстихме, а всъщност това бяха гидовете) – оказа се, че всяка вечер и всяка сутрин ни мереха сатурацията и пулса, и записваха данните в дневника на експедицията. Това си беше част от услугата и така трябва да се прави.
Когато слънцето се скри, изведнъж стана много тъмно и студено, и се прибрахме по палатките да си лягаме. Цяла нощ чувах разни шумове – впоследствие разбрах, че всяка вечер си имахме нещо като „часови/дежурен“, който обикаля около палатките и охранява, за да няма „набези“. Явно преди е имало – при това не от врани или маймуни, които търсят храна в палатките. Бяхме предупредени да си прибираме всичко вътре в палатките – и обувките, и щеките – и ние чинно изпълнявахме.
Ден 2 – 6: Всеки ден започваше с упражнения за разтягане – около 10-15 мин. (все още не мога да се отърва от последиците на тази дейност 🙂 . После закуска, посещение от Medical unit и поемахме по пътя. Пристигайки в съответния лагер, всички палатки вече бяха готови, включително тоалетната и трапезарията, където ни чакаше готов обяд, а багажът ни беше разпределен по палатките. От нас се искаше само да вървим. Дневните преходи не бяха много сложни, с изключение на два – изкачването на Baranco wall и качването до Lava tower:
- Първото представлява една почти отвесна стена, която на пръв поглед изглежда страшно, но като се вгледаш в детайлите и видиш как се вие пътеката, нещата изглеждат съвсем поносими – ние я качихме за 1:42 ч. със съответната доза пот и задъхване, но гледката отгоре е впечатляваща. Има едно място, което наричат Rock kiss – пътеката е много тясна и практически трябва да се допреш до скалата, да се приплъзнеш по нея за да минеш – от едната страна е скалата, от другата … по-добре да не поглеждаш надолу … и така, това вероятно е най-целуваната скала в света :).
- Изкачването на Lava tower не е сложно. Особеността тук е, че за първи път се достига височина от 4600м., където духа доста силен вятър, а и температурите са ниски. Пътят през Lava tower е само за клиентите, за да направят добра аклиматизация. Носачите вървят по друга пътека директно към следващия лагер. Фирмата беше качила тоалетната до горе – ако на някой случайно му се приходи нещо, както и Трапезарията, където ни очакваше топъл обяд. Впечатляващо обслужване!
Тръгвайки от 2100м. (Ден 1) и качвайки се до над 5000м. се минава през различни географско-климатични зони – „Джунгла“, където на дърветата не им се виждат върховете, но пък можеш да видиш различни маймуни, през „Планинска пустош“, където има храсти високи колкото един човешки бой и са много подходящи за почивка, особено когато природата те зове, после следва „Алпийска пустиня“ – с други думи камънак и накрая „Снежния връх“. Там снегът е съвсем малко и освен това не е на пътеката, а отстрани, във вид на един голям ледник, но е в много интересна форма – имаш чувството, че вървиш покрай ледените бодли на огромен таралеж, цяло поле от сталагмити, но не в пещера, а на открито.
Вървейки по пътя Lemosho, върхът ти се пада отляво и контура на планината много прилича на женско лице с дълга пусната коса, а като вървиш още няколко дни се открива едно друго възвишение и разбираш че жената е … бременна. Нарекохме я Манка – най-разпространеното женско име в Танзания. И така 6 дни обикаляхме около Манка, докато се отзовем зад главата й, там където се спускат дългите й коси….
През цялото време пътеката е изключително добре маркирана – в началото дори е оградена с легнали дървени ритловици от двете страни (а не като на Рилските езера – пътека от чакъл) – и да искаш – не можеш да се загубиш. Единственият неприятен момент е, че навсякъде има много прах, ама ПРАХ със четири главни букви. Първите два дни се опитвах да си разделям дрехите на чисти и прашни, после вече и да искаш не можеш – прахът е навсякъде, влиза в палатките през въздухоотводите, полепва по дрехи, чанти, спален чувал, възглавница, влиза на невъобразими места – усещането е много неприятно. Вечерно време, когато осветявах вътрешността на палатката с челника си – праха ясно се виждаше… и всичко това трябва да го дишаш. След всеки преход обувките и панталоните на всички имаха един и същ цвят – „пепел от лава“.
Два израза на суахили се повтаряха постоянно всеки ден – „Pole, pole”, което означава бавно (в смисъл да се върви бавно) и Hakuna Matata този израз се използва буквално във всяко изречение, но с много усмихнат тон – направо ти става кеф. Питаме сервитьора – има ли чай от джинджър (джинджифил)? И той отговаря – Hakuna Matata – в превод – ще има, ама не точно сега, споко, какво си се разбързал, я виж какво е слънчево навън……. :):):) как да не им се радваш.
Всеки ден имахме топли закуска, обяд и вечеря. Никакви сухи храни или сандвичи. Няма да описвам подробно менюто, но беше много разнообразно, обилно и вкусно. Имахме вегетарианка в групата – и на нея и готвеха отделно. Дори мисля, че не се повториха, с някои много малки изключения. Все едно всеки ден, всяко хранене ядеш на ресторант, при това първо, второ, трето. Винаги плодове, винаги салата от зеленчуци.
За пръв път в живота си имах личен готвач и личен сервитьор 🙂 разбира се за съответната цена, но и грам не съжалявам за това. Това е един от ярките примери, когато количеството (в случая финанси) преминава в качество (на предоставените услуги), което от своя страна пряко влияе върху крайния резултат (на проекта). И според мен – това е начинът – да не мислиш за битовизми, а да концентрираш всичките си психически и физически сили само в изкачването на върха. Ако имах „това обслужване“ на Казбек, вероятно резултатът щеше да е различен.
Във всички лагери, освен многото палатки на различните групи, имаше и много гарвани – едни такива големи, черни, с големи криви клюнове. Неприятна гледка. Винаги съм свързвал гарваните с нещо негативно и на Килиманджаро реших, че това са „вестителите на Саурон“ (от Властелина на пръстените) – летят, гледат, и после отиват да докладват. Изживяваха се като Пазители на планината – като гарваните в Лондонската кула :))). А всъщност просто обираха останалата храна.
Колкото повече напредвахме, толкоз повече се „отдалечавахме от цивилизацията“. Към 3-тия – 4-тия ден започна да ме обзема лека паника и чувство на безпомощност – като си далеч от цивилизацията възможността за адекватна бърза реакция при кризисна ситуация е силно ограничена. За първи път изпитвах такова чувство и осъзнах колко безсмислено понякога е желанието за контрол. С напредването на дните, обаче, и приближаването към края, това чувство постепенно отмина.
Колкото по-нагоре се качвахме, толкоз по-студено ставаше вечер. През деня, когато пече слънцето, не усещаш ниските температури, дори ти е жега, но вечер ставаше студено. В лагера Karanga дори прехвърчаше сняг през нощта. Там някъде започна да ме обхваща познатото чувство на съмнение – Ще успея ли този път? Студено ли ще е през нощта на атаката? Ще ми стигнат ли силите догоре? Ще се уморя ли до състояние да не мога да вървя повече, както стана на Казбек или макар и уморен ще успея ли да додрапам до горе, както на Арарат?… и все такива едни въпроси.
Реално от Karanga (3995 м.) започна същинското изкачване. До тук всичко бе една „загрявка“. За 3 часа се стига до лагер Barafu (4673м.), който е много голям, тъй като много фирми го използват за Лагер за атака, но ние продължихме още нагоре и стигнахме Лагер Kosovo (4857м.). Това щеше да е нашият лагер за атака. Беше много пренаселено – в началото буквално палатките бяха наблъскани една в друга, после групите, които бяха изкачили върха, тръгнаха надолу и освободиха малко място. Обядът ни чакаше, след което следваха 2-3 часа почивка, после вечеря в 17:00 ч. и по план ставане в 00:00 ч. и в 01:00 ч. атака на върха. Главата ми беше съвсем леко замаяна, заради надморската височина и всяко по-рязко движение (дори ставане и ходене до тоалетна) дигаше пулса ми над 100. Надявах се да успея да поспя малко…
Ден 7: Не успях да заспя. 4-5 часа се въртях, дремах, ходех до тоалетната, слушах отвън как си приказват носачите, пак се унасях и пак се събуждах, гледах часовника, въртях се и така се стигна до 00:00 ч. – станах и започнах бавно да се обличам. Всички дрехи и оборудване си ги бях подредил от преди и сега почти машинално се приготвих за тръгване. Пихме чай, сложихме раниците и бях готов да потеглям, когато главния гид ни събра и каза да се хванем за ръце – в първия момент си помислих, че ще каже нещо като на американските филми за бейзболни мачове, но не. Той започна да се моли, на неговия си език, на бог, на планината – това беше много въздействащо. За първи път ми се случва и не беше театър, а съвсем искрена молитва – слушах думите от които нищо не разбирах, но в същото време разбирах какво говори. Дори в момента като си го спомням ме побиват тръпки… макар че не съм вярващ, но тук като че ли бог нямаше нищо общо. Той си говореше с планината.
Тръгнахме нагоре. От лагер Kosovo до Stela point са 900м. денивелация и стръмно изкачване. Челникът ми осветяваше само краката на предния и гледах да стъпвам в неговите стъпки. Беше абсолютно тъмно, черно, нищо отстрани не се виждаше – само малкото осветено пространство отпред и мъждукащите светлини на другите групи пред нас. Изведнъж чух песен. Казах си – абсурд, започвам да халюцинирам от височината. Обаче песента продължи и силата и се увеличи – нашият водач пееше, а другите двама в края на групата му пригласяха. Обзе ме уникално чувство на успокоение и увереност. Дойдоха ми сили, за които не знаех и сякаш духът ми полетя – напред и нагоре. Песента беше на два гласа, а изпълнението – направо за “Grammy”. Когато песента свърши, те започнаха друга, и друга, и така до Stela point. Присъствах на най-уникалния концерт, който човек дори не може да си представи. Те не пееха за Grammy, нито за пари, нито дори за нас – те пееха за себе си и този момент беше най-уникалният в цялото „преживяване Килиманджаро“. Дори стъпването на самия връх не беше толкоз емоционално за мен (макар че си беше доста) в сравнение с това пеене.
Изкачването до Stela point е доста уморително, задъхващо, изпотяващо. На 5500м. започнаха да ми бучат ушите, но после спряха, имаше моменти, в които ми се завиваше свят и правех една две грешни стъпки, но бързо успявах да се върна на пътеката… просто следвах песента, а тя ме водеше напред и нагоре.
На 5600м. на едната от девойките й стана лошо от надморската височина и се мъчеше да повръща. Реши да се откаже, искаше да поеме обратно надолу. Нещата бяха 50/50, но водачът успя да я убеди че тя може и тя му повярва, повярва и на себе си, и заедно успяхме да стигнем до върха. Малко преди Stela point настъпи изгревът и нещата рязко се промениха в положителна посока – не само че виждаш къде вървиш, но температурата се вдигна, разкопчах си якето и като че ли (това определено е самовнушение) се дишаше по леко. Стигнеш ли Stela point, значи 95% си успял. Оттам до върхът е един час, дори по-малко, и се върви почти по равно със съвсем малък наклон. От едната ти страна е ледникът – доста впечатляваща гледка, зад него виждаш планината Meru (4566м.), a от другата – равнината на Кения – панорама направо за картичка.
На самия връх имаше много хора – всички чакаха реда си да се снимат. След кратка фотосесия на принципа всеки със всеки, с българското знаме, тръгнахме надолу.
Е, надолу се върви доста по-бързо 🙂 И като гледахме откъде сме минали, за да се изкачим, направо не ни се вярваше. Пътят надолу е чакълест и хлъзгав, и трябва да се внимава да не паднеш – не че може да се контузиш сериозно, но охлузване не ти мърда – някои го разбраха по трудния начин. Слязохме за два часа и половина до лагер Kosovo. Всички носачи се бяха събрали и ни ръкопляскаха, пееха, поздравяваха ни един по един, взеха ни раниците, започнаха да ни чистят гетите от праха – не сме очаквали такова посрещане – изключително мило и приятно.
В лагера естествено ни чакаше топъл обяд, после 2 часа почивка и продължихме надолу към лагер High (3950м.). А там палатките вече бяха поставени и в трапезарията ни чакаха чай с бисквити и пуканки. Бяхме изморени (след 14 часа преход. 1000м. положителна и 2000м. отрицателна денивелация) и след вечеря аз директно се отправих към палатката и заспах.
Събудих се в 23:30 ч. и бях напълно убеден, че се намирам в лудница в Русия (Защо? – не знам). Всичко беше абсолютно реално – спалният ми чувал „беше“ усмирителна риза и аз започнах неистово да дърпам ципа да го разкопчея – той естествено заяде, което още повече подсили внушението ми. Не знам как успях да го разкопчея, излязох от чувала и така както си бях по термо бельо и бос излязох от палатката навън. Духна ме студеният вятър и съзнанието ми постепенно започна да се възвръща… стоях навън, в студа, сигурно 4-5 мин. докато съвсем дойда на себе си, успокоих се. Видях и осъзнах къде се намирам, поех дълбоко въздух няколко пъти, минах през тоалетната (съвсем да затвърдя усещането си за реалност) и се прибрах в палатката. Почти веднага заспах отново. Защо се случи това, откъде дойде тази „съвсем не виртуална“ реалност – нямам обяснение, никакво. Може би заради надморската височина, може би заради умората….
Ден 8 и после:
Спуснахме се до цивилизацията за 5 часа. Там бяхме поръчали „тържествен обяд“ за всички, без значение от ролята им в групата. Искахме да им покажем нашето уважение и признателност. Останах леко разочарован от факта, че на обяда се усещаше някакво разделение между персонал и клиенти, макар че нашата цел не беше такава. Това което ме впечатли и озадачи беше, че те приемаха и смятаха това разделение за естествено… В края на обяда последва „церемония по връчването на бакшиша“ – много важен момент за всички 26 души. Тъй като всичко трябва да е прозрачно бяхме написали на един лист кой колко получава и главният гид го прочете и преведе на суахили (не всички говореха английски), така че да няма скрито – покрито. Хората останаха много доволни, тъй като получиха повече отколкото очакваха. Спонтанно, цялата група, ни изпяха песента “Jambo, jambo bwana”, което си беше един мил и неочакван подарък.
На Килиманджаро бе най-доброто планинско обслужване, което съм получавал до момента. Заслужиха си парите, а чувството за удовлетвореност остана за мен. Определено това ще е „бизнес модела“, който ще търся при бъдещите си изкачвания.
- Бруталният планински маршрут – GR 20 на остров Корсика
- Трявна Ултра – можело значи
- Мадридският полумаратон
- По пътя към Еверест базов лагер (2-ра част)
- По пътя към Еверест базов лагер (част 1)
