Казбек – кавказкият красавец

или как се объркаха нещата

Подготовката (физическата) за Казбек се оказа „пълен провал“. След Арарат се върнах в България и за една седмица успешно качих 3 кг., което ме „върна назад“ с цял месец, а до Казбек оставаха само две седмици. Направих грандиозен план за подготовка, от който естествено почти нищо не се случи…  И така, времето си мина и настъпи моментът за пътуването до Тбилиси. Грузинците са много гостоприемни, още при настаняването в  хотела ни посрещнаха с литър вино, ей така –  за добре дошли. И като се започна с едни хинкали, хачапури, ролца от патладжани, свински и телешки шишове, и грузинско червено вино от Азалската долина…. не беше лесно :), но успяхме да се справим с всичко :). Това, обаче, окончателно и тотално разби цялата ми подготовка за Казбек. Остана ми едно единствено оръжие – магарешкия ми инат (в добрия смисъл на думата).

Ден 1-ви

Денят започна със среща на групата и тук дойде първата неприятна изненада – 20 човека – това бе прекалено много. Естествено, при такава бройка групата се оказа доста разнородна от гледна точка на опит – от такива, които са изкачвали Аконкагуа (респект!), до такива, дето хал-хабер си нямат от планинарство (впоследствие се оказа, че едно от момчетата дори си е забравило щеките… ), ама тръгнали 5-хилядник да изкачват!

Имаше двама естонци, трима латвийци, един българин (аз) и останалите бяха от Украйна. Направиха ми впечатление двама души: единият  – с образ на типичен руснак-пияница (не че беше такъв, просто така изглеждаше), як, с глуповат вид, но добродушно усмихнат. Вторият тип, обаче, беше по-интересен – от групата „Монблан“ – четирима мъже и две жени. Така ги кръстих, щото като говореха, все започваха с израза: „Ние като изкачвахме Монблан…..“, като че ли тогава им беше започнал живота, преди това времето не съществуваше… Та тоя тип, имаше някак си нагъл поглед, стойка, ехидна усмивка, сравнително висок и много младолик, и едни светли очи… Като ме погледнеше и имах чувството, че ми изпива енергията. Енергиен вампир отвсякъде. Още в първия момент ми стана неприятен и впоследствие се мъчех да го избягвам, но не винаги ми се отдаваше…

След като се настанихме в хостела, водачите направиха проверка на оборудването, аз естествено я минах без забележки. Вечеря, по леглата и мислено започвах да се настройвам за същинското изкачване.

Ден 2-ри

Рано сутринта едни корейски бусчета ни закараха до църквата Гергети, откъдето реално започва изкачването. В последствие се оказа, че тези корейски бусчета работят по много нагъл бизнес модел – пътят (оригиналният) до църквата е 7 км, асфалтиран, гладък, прекрасен. Още в началото обаче, пътят е заграден с едни вериги и има голяма табела „Пътят е в ремонт“ (което се оказа пълна лъжа). На това място трябва да си оставиш колата и да „наемеш“ корейско бусче за 60 лари (около 20 долара), което по един коларски път с много камъни и дупки, те кара 4 км. нагоре, където пак се вливаш в асфалтовия път. Нямаш друга алтернатива. Шофьорите на бусчетата не те пускат да тръгнеш с личната си кола, щото ще я разбиеш, не може да минеш отдругаде… и това е.

Бизнес моделът е много прост и ефективен – създаваш търсене и в същото време упражняващ монопол върху ситуацията. Направо за учебниците по бизнес… чудех се после, къде ли са кметът и полицията на тоя град… е, предполагам отговорът е очевиден…

Тръгнахме нагоре, темпото беше по-бързо от това, на което съм свикнал в Арарат и като резултат  – още на първата почивка бях доста уморен. Все пак „стисках зъби“ и се движех някъде малко след средата на групата. Прекосихме една река и подминахме първата хижа (Altihut 3014), след което покрай един водопад се стига до края (за нас началото) на ледника. Почти през цялото време върхът беше пред нас, но все в облаци, не искаше да се показва – абе, много свенлив се оказа тоя връх.

Оказа се, че по ледника може да се ходи и без котки. Ако знаех това, раницата ми щеше да е с 1.5 кг. по-лека… Час и половина по ледника и стигнахме до Метеостанцията (в момента Bethlemi Hut). Пристигнах 8-ми отзад напред – 8.8 км. 1550 м. денивелация за 6 часа. Макар че не бях последен, бях доста уморен, а ни чакаха още 200 м изкачване до параклиса Бетлеми за аклиматизация. Започна настаняването по палатки и тук за пръв (и последен път) късметът ми се усмихна. Палатките бяха 4-местни, но по 3-ма души във всяка. И като се започна едно групиране, прегрупиране, разместване, тия от една държава, другите –  приятели отпреди, трети се „запознали“ по пътя и се харесали.

Aз, някак си стоях отстрани на общата глъчка и останах сам, а остана и една палатка. Застлах си самонадуваемото шалте, спалния чувал, надух си възглавницата и очаквах да дойде някой друг да се настани при мен, но не – останах сам в палатката! Great success 🙂 🙂 :). Разположих се като пет пари в кесия и старателно си разхвърлях нещата от сака – така че винаги всичко да ми е под ръка без да го търся – те това е да си сам в палатка за четирима :).

Тръгнахме за аклиматизационното изкачване до параклиса. Енергийният вампир беше точно зад мен, но на един завой умело го пуснах да ме надмине. Не знам , заради него ли, или заради умората от преди, но въздухът съвсем ми свърши и „завърших“ 5-ти отзад напред. Все пак се самоуспокоявах, че не съм последен – бях първи от последната група. Ударих камбанката на параклиса – знак че съм се качил 🙂 и едва дишайки се подпрях на една скала, че вятъра горе искаше да ме издуха. Пробвах да направя някакви снимки, ама нещо май не ми се получи и тръгнахме надолу към лагера.

Вечерята се оказа… изненада. Нямаше палатка-столова, всички ядохме отвън, кой прав, кой -седнал къде свари, с купичка в ръка… доста некомфортно. Стана време за тоалетна, но се оказа че тоалетната е една за целия лагер, плюс хижата и имаше доста дълга опашка. Впоследствие разбрах, че тази опашка е постоянна, независимо по кое време на денонощието се отиде. За сметка на това, само между тоалетната и хижата имаше сигнал на мобилния телефон. Кръстих това място „Пощата“, и се оказа  доста практично – две в едно. Идеш да пуснеш една вода и звъннеш по телефона 🙂

Ден 3-ти

През нощта ми се схвана прасеца. Събудих се в ужас, имах чувството че кракът ми ще се пръсне. На всичкото отгоре движенията ми бяха ограничени от спалния чувал. Все пак някак си успях да го размърдам и болката спадна, след което съм заспал отново. На сутринта разказах на водача на групата за това и той каза че било от преумора, да го масажирам и ще се оправи. Така и стана, но чувството на страх остана – а ако схващането се повтори?

Закуската беше макарони с царевица и риба тон от консерва – пак на крак, пак отвън – добре че не валеше дъжд. Тръгнахме на аклиматизационно качване до горната част на ледника на 4200 м. Тези 550 м. денивелация, обаче, се оказаха 750, защото до там се пресичат над 4-5 потока, а след всеки поток пътеката тръгва стръмно нагоре и после стръмно надолу до следващия поток – всичко в камъни и лед, много неприятен терен. Стигнахме до набелязаното място, но бях много изморен, явно умората се натрупваше, а и енергийният вампир все зад мен заставаше и аз все се опитвах да се „откача“… Този път „пристигнах“ 3-ти отзад напред, което ясно показваше заформящата се тенденция…

След един час упражнения как се ходи с котки, как се ходи на свръзка и какво е това самозадържане, се върнахме в базовия лагер. Вечерята беше пълна мизерия – салам, кашкавал, хляб и чай. Пак навън и пак на крак. Вече ми беше пределно ясно – фирмата, с която бях тук се оказа “Low cost company” – получаваш минимума, от който имаш нужда, но нищо повече…. да не говорим за customer care, customer support…Впоследствие разбрах, че те просто прилагат този (Low cost) бизнес модел и със сериозна реклама си имат и съответните клиенти. Те –  доволни, за клиентите – не се знае, но за толкоз пари – толкова. Аз обаче явно не бях за тук, но тъй или иначе вече се бях хванал на хорото и пускане нямаше.

През нощта заваля дъжд и много бързо го обърна на сняг. Заспах с тревога, да не би кракът ми пак да се схване, но всичко беше наред. Докато заспивах, мислех за върха. Когато, обаче, мислите ми отиваха някъде другаде, навън вятърът и снегът се засилваха, така че цялата палатка се тресеше. Когато мислите ми се връщаха към Казбек – вятърът утихваше…. Помислих си, че такова съвпадение е пълна лудост, но то се повтори на няколко пъти – явно върхът беше доста ревнив…

Ден 4-ти

В 6ч. сутринта едни поляци от съседната палатка разпалено говореха на висок глас и ме събудиха. Впоследствие се оказа, че това е Медицинската палатка на лагера. На някакъв поляк му станало лошо на върха, имал нужда от кислород и те извикаха хеликоптер да го прибере. Всичко завърши благополучно – човекът се оправи. Още от сутринта, обаче, бях обзет от съмнения – сериозни. Предните два дни страшно много се уморих и сега се замислях, дали направо да не се откажа от атаката на върха…

Целият ден бе изпълнен с неприятни моменти и негативни сигнали. Счупих си рамката на очилата – без очила виждах предимно силуети … Силуетът на върха се виждаше ясно. После едно ято гарги взе да кръжи над лагера. Опитах се да ги преброя, ама те не стоят на едно място.. все пак бяха някъде към 30. Не харесвам гаргите, никога не съм ги харесвал, винаги ги свързвам с нещо негативно, нещо предстоящо неприятно. Поне бяха нависоко и не им се чуваше граченето… Успях някак си да закрепя рамката на очилата с тел и лейкопласт и отидох да си взема вечеря – гречка (елда) – (раз)очарованието вече беше съвсем пълно. Легнах си в 19:00 ч., все пак алармата беше навита за 0:30 ч.

Ден 5-ти – атаката

Будех се на няколко пъти и силният вятър окончателно ме събуди в полунощ. Разбрах, че няма смисъл да чакам алармата и станах. Бях спал около 4 часа. Отидох до тоалетната с надежда да няма опашка и надеждите ми почти се оправдаха – имаше само един човек пред мен ;). Отидох да видя закуската – пак гречка, отказах се. В палатката имах сушени плодове и ядки и това беше по-добрият вариант. Хапнах четвърт пакетче и пих чай. Пак се сблъсках с енергийния вампир, но бързо се измъкнах – дано не е успял да изсмуче много енергия.. Започнах да си въобразявам, че тоя ме следи нарочно…

Тръгнахме. По същия път, като миналия ден, през назъбените ручейчета. Докато стигнем 4200 м., бях тотално изтощен. Пристигнах предпоследен. Нещата вече бяха ясни… Обмислях думите, с които да се откажа, не можех повече да вървя, не можех да си взема въздух. Един от групата (този с вида на руснака-пияница) вече се беше отказал и вървеше назад. Аз ли бях следващият? До тук ли само успях да стигна? Човек стига до предела на своите възможности – това ли беше моята граница?

Бях точно 50/50, не знаех какво да правя. Водачът на групата три пъти ме пита – „Отказваш ли се?“ Слушах го и в същото време не го чувах.. някак си си представих сцена от филм, където в църквата 3 пъти питат „Отказваш ли се от Сатаната?“….. никога не съм бил набожен, но защо точно тази „сцена“ ми влезе в главата – не знам. Реших да питам гида „С това темпо, с което вървим, имаме ли шанс за върха?“, той отвърна – „много малък“.

Още се колебаех, бяха минали 3-4 минути и бавно започвах да си нормализирам дишането. Моят нов приятел Юра, с когото бях в свръзка, ми вдъхваше сили – хайде да продължим, по-бавно, но да вървим. Една от девойките (от групата Монблан) каза – „ама как ще се отказвате, здрави, прави мъже„. Да, де, ама ти си на 25, а аз на 52, ти една сланинка нямаш по тялото, а на мен коремната обиколка ми е по-голяма от гръдната… Отстрани е много лесно да се приказва, но това подмятане някак си ме жегна, поех си дълбоко въздух, сложих си котките и … продължих. В началото наклонът не е много голям и се върви сравнително лесно. Нормализирах си дишането и увереността ми започна да се възвръща. Кризата отмина и вече гледах върха пред мен доста по смело. На 4500 м. спряхме за почивка и учудващо за мен (и за Юра) гидът каза – „хайде да се връщаме“. Ама как така да се връщаме? Чувствах се добре, Юра също, имахме сили да продължим. Защо да се връщаме? Поспорихме малко с гида и решихме да продължим…

Наклонът взе да става по-сериозен и дишането ми се учести, гледах си пулса на часовника – беше в началото на червената зона – все още имах сили и положението не беше критично, но правехме по-чести, макар и кратки почивки. На 4700 м. гидът пак каза – трябва да се връщаме. Ние бяхме категорично против…

Беше 8ч. сутринта, имахме 300 метра до върха и 3 часа прозорец (по принцип ако до 11 ч. не си се качил на върха, трябва да се започне спускане, за да имаш време да се прибереш до лагера) – според мен времето беше достатъчно. До 11 ч. можеше да стигнем до горе. И двама с Юра бяхме уморени, но имахме сили, и най-вече имахме воля да продължим. Спорът достигна патова ситуация – гидът не искаше да продължи, ние не искахме да се откажем. Юра намеси финансов елемент в спора и гидът се разсърди… Накрая обаче той взе компромисно решение – „ще вървим още 30 мин. и ако се справяте добре, и още имате сили – ще продължим до върха“. Това искахме. Стиснахме зъби и тръгнахме нагоре.

Постепенно обаче наклона стана 45 градуса, че и отгоре. Правех една крачка, две вдишвания и две издишвания, пак една крачка, пак две вдишвания и издишвания. С всяка следваща крачка губех сили, енергията ми се изпаряваше не с минути а със секунди… Стигнахме 4800 м. и това беше краят на силите ни. Юра каза – „Аз повече не мога. Илиан, извинявай“, то и аз не можех повече ама си мълчах… (да не се изложим пред чужденците). Решението беше взето – дотук бяхме! Върхът беше на един хвърляй пред нас, гледах свръзките които се качваха, а някои бяха вече горе и очите ми течаха – от яд, от самосъжаление, от умора, от отчаяние, от какво ли още не. Смесица от чувства се вихреха в мен и излизаха на талази от очите ми… но беше ясно – ние бяхме дотук. Пет минутна почивка и тръгнахме надолу.

Връщането беше много тегаво, едва вървяхме. Гидът отзад вика – вървете по-бързо… ние не можем да вървим въобще, той иска по-бързо… Нагоре (до 4800 м.) се качихме за 6 часа, а слезнахме за 6 и половина – можете да си представите колко уморени бяхме. Стигнах до лагера едва движейки се, успях да се преоблека в палатката, да пусна съобщение че съм добре, че съм се прибрал и съм заспал веднага. Събуди ме зовът на природата… пак опашка пред тоалетната… бях спал 3 часа и беше станало време за вечеря. Когато отидох да видя какво има, някак си не останах изненадан – гречка (явно беше останала от сутринта). Вече бях свикнал да не очаквам нищо от тази компания…. хапнах пак сушени плодове с ядки и заспах.

Ден 6-ти

Сутринта си опаковах багажа и бях готов за тръгване първи от цялата група. Не ми се стоеше повече тук, не исках да стоя повече нито в лагера, нито в планината (макар че е много красива), нито в Грузия (макар че е много гостоприемна страна). Вървяхме надолу 4 часа и това бяха 4 часа на размисъл и равносметка – Защо не успях? Ще питате навярно – а какво стана с магарешкия ти инат? Е, той ме качи до 4800, но когато няма power (енергия), каквито и features (допълнителни характеристики) да имаш – те не работят… Тъй като обичам числата, си направих труда да дам отговор на въпроса Защо? математически. И така, според мен нещата в проценти изглеждат така:

Защо не успях да изкача Казбек?

Недостатъчна физическа подготовка92%
Несериозен подход към изкачането (2-та дни преди изкачването се отдадох на чревоугодничество и лакомия в Тбилиси. Слаб ми е ангелът, ама това не е оправдание)  6%          
Low-cost company services, изразяващи се най-вече в недостатъчно калоричната храна и лошите условия в лагера 13 %
Енергийният вампир от групата Монблан3 %
Решенията на гида (все си мисля, че ако беше друг гид, с друг подход – бих имал по-големи шансове)3 %
ТОТАЛ 117 %

Ей тия 117% не ми позволиха да изкача върха. Ще питате – ама, как така 117, нали процентите трябва да са 100? Ами да 100 са, останалите 17 са с отрицателен знак и олицетворяват магарешкия ми инат (в добрия смисъл на думата).

Че накъде без него ?


Прочетете още:


Статии от същия автор

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.