Аконкагуа Част 1 (ден 1 – 6): Имах аз една мечта
Аконкагуа отдавна ми беше мечта… и такава си остана. Една съвсем различна планина в съвсем различен свят. Пробвах – не стана, но това ми донесе много ценен опит и доведе до сериозни изводи. Да започнем с историята.
Пътуването стартира от Мендоса, град в западна Аржентина, на големина колкото Стара Загора. В този град, а после разбрах, че това се отнася и за цяла Аржентина, всички жени – млади, стари, дори малките момиченца, са дебели. Гледката е разочароваща, но това е действителността. Към действителността се прибавя и фактът, че в града няма къде да смениш валута, но пък е пълно с мъже, които ти предлагат „чейндж“ – също като едно време на „Магурата“. Друга особеност е, че на всяко ядене ти се дава по чаша Малбек (местния сорт вино) – искаш, не искаш, чашата ти се сервира.
В Мендоса се срещнахме с нашия гид и той направи проверка на оборудването, след което отидохме до един офис, откъдето си наехме липсващите неща. Този офис се оказа доста голям, на два етажа, и практически можеш да си наемеш всичко необходимо за предстояща експедиция, дори ако си отишъл там без багаж.
В Аржентина има голяма инфлация – 1 долар се равнява на 1030 песос. Поради това, фирмите предпочитат плащанията да са в долари и в брой. След плащането на остатъка от сумата за експедицията потеглихме с бус към Penitentes, откъдето започва националният парк “Parque Provincial Aconcagua”. Там направихме разпределение на багажа в два чувала и малка раница. Чувалите потеглиха с мулета нагоре, съответно за camp Confluencia и camp Plaza de Mulas, а това което ни беше нужно за вечерта си го носехме в раниците. Вечерта останахме в една хижа в Las Cuevas, която доста прилича на хубавите български хижи и на следващата сутрин, след обилна закуска, се отправихме към camp Confluencia (3300м). На входа на парка ни провериха разрешенията за изкачването на върха (едно разрешение струва 850 долара) и ни допуснаха вътре. Така реално започна експедицията.
Този ден преходът е доста кратък – 7 км с 400м денивелация, взехме го за 3 часа с почивките. На едно място, загледан в марсианския пейзаж наоколо, се спънах в един камък и паднах на рамото си. Е, нищо де, случва се. Станах, поизтърсих си праха от дрехите и продължихме. Въобще не обърнах внимание на този факт, който се оказа, че впоследствие ще изиграе важна роля в историята…
Camp Confluencia е много малък, но пък доста добре устроен – има барче, тоалетни, прави пътеки (направо улици между палатките, барбекю, на което се печаха едни сериози меса. Когато пристигнахме ни посрещнаха с купа с плодове, салати, плато от меса и няколко вида сирена, маслини, безалкохолно и ако искаш чай или кафе, и по парче току що изпечен кекс. Останах много приятно изненадан. После разбрах, че такова „посрещане“ очаква всяка група, независимо от къде идва – отдолу (началото на парка) или отгоре (Plaza de Mulas).
След нас в лагера дойде и голяма група шумни поляци, които ми развалиха “идилята” да се наслаждавам на следобедния си чай. Те също се оказват впоследствие част от историята. Вечерята бешe обилна и нощта спокойна.
На следващия ден направихме първото аклиматизационно изкачване до camp Francia (4200 м). Качихме се за около 3 часа и слязохме безпроблемно до Confluencia. На посрещането пак плодове, салати, плата с меса и сирена и т.н. – същата процедура.
Вечерта легнахме рано, тъй като планирахме ставане в 04:30ч. Приятната изненада беше, че в общата палатка ни чакаше топла закуска. В 05:00 тръгнахме за Plaza de Mulas (4367м). Разстоянието е 18 км, от които първите 12 с много малък наклон (400м денивелация), но после наклонът се увеличава почти тройно, а точно преди лагера има сериозно изкачване. Минахме разстоянието за 7 часа и бяхме там точно за обяд.
Базовият лагер Plaza de Mulas е сравнително голям, колкото половин Младост 2 и е много добре устроен, има дори картинна галерия (най-високо разположената според Гинес). Лагерът е разделен на зони според обслужващите фирми. Фирмата, с която бяхме ние – Inka Expedition, е най-голямата и заема около 40% от лагера. В тази площ са разположени барче, офис, 8 тоалетни, баня, кухня, помещение за носачите, открито барбекю. Има доста палатки, предлагащи различни видове настаняване – единични, 4 и 8 местни, както и две големи и луксозни, устроени като апартаменти. Също така има 5-6 големи палатки за общо хранене на различните групи (в една голяма палатка се събират от една до три групи, в зависимост от големината). Въобще, това представлява един мини-град, дори има и паметник на кондор.
Храната в базовия лагер е много добра – и обядът и вечерята са 3-степенни: супа или салата, основно и десерт, а закуската е на блок маса (като в хотел) и вземаш колкото си искаш.
Банята струва 10 долара за 7 минути. Мислех си, че тези 7 минути няма да ми стигнат, но за мен се оказа че са пре-достатъчни. Можеш да се окъпеш дори два пъти.
Характерно за Plaza de Mulas е, че когато е слънчево е много топло, можеш дори да ходиш по къс ръкав, но когато слънцето залезе изведнъж става много студено – пухенката е задължителна. А през нощта е още по-студено. Наложи се да си облека полар, въпреки спалния чувал, но аз съм родом от Хасково и по рождение съм си студелив – когато другите спят с чаршаф – аз съм с одеало, когато другите са с одеало – аз се завивам с юрган…
Прекарахме един свободен ден в базовия лагер. Направихме си кратка разходка до едно езеро наблизо, а следобяд и до „хотел Калифорния“ – това „недомислие“ съм го описал в част 2.
Следващият ден беше определен за аклиматизация до Лагер 1 (5000м), но гидът реши, че е по-добре да се качим до връх Бонете (5052м), което впоследствие се оказа сериозна грешка, но за това ще ви разкажа в следващата част.
