Панчарево ултра – лепкавата кал
Още след Трявна ултра реших, че трейл бягането не ми харесва, всяка стъпка в своя собствена равнина, различна от предната и ако не си гледаш постоянно в краката – почти сигурно се оказваш на земята с контузия. Въпреки това, като част от подготовката за Витоша 100, моята треньорка ми препоръча да направя Pancharevo Trail Marathon “Панчарево ултра” – 42 км с над 1800 метра денивелация и на мен – колко ми е акълът – взех че се навих. Това, с което се сблъсках, обаче, надхвърли всичките ми очаквания и то не в положителен аспект.
Десетина дни преди маратона започнах да гледам прогнозата и все го даваше да вали точно този ден. Синоптиците, обаче, не познаха – валя предния ден, за сметка на което продължително и напоително. Знаех, че физическата ми форма е по-зле от тази за Софийския маратон, но все си казвах – при положение че онзи маратон го направих за 5:05 ч., няма как да не финиширам в контролното време от 8 часа. Е да, ама реалността се оказа малко по-различна. В деня преди бягането се получи мейл от организаторите, че променят малко трасето (заради огромния порой имало свличане) и 4-те км. асфалт в началото се променят на под 1 км, а останалото – в гората.
На старта бяхме към 270 човека – двете дисциплини 21.1 и 42.2 км. стартираха заедно. 3, 2, 1 и тръгнахме. След има няма 5-600 м. асфалтът свърши и се получи тапа, защото цялата група трябваше да влезе в тясната пътека в гората. Някои хора започнаха да се мъчат да минават отстрани на пътеката и тогава видях първата кал. От този момент до края калта беше лайт мотивът на трасето, понякога се заменяше от огромни локви, заемащи целия път, друг път от коловози, но калта винаги си беше там.
На едно място пътеката минаваше през голяма тревна площ – казах си “Ура“, най-после… да, ама не – тревата се оказа мочурище и на всяка стъпка затъвах във вода до над глезените. До този момент бях само мръсно кален до към колената, но вече бях и мокър до глезените. Бях си направил предварителна табличка с прогнозни времена на контролните точки. На първата закъснявах с 13 мин. – казах си – 13 мин. не е фатално, дотук се движа с добра скорост, но след първата контрола времето реши, че калта е малко, спусна се мъгла, духна вятър и температурата падна. На Лалина могила (първия връх по трасето) почти зъзнех, но пък това помагаше да се движа по-бързо.
Започна спускане и на едно място калта беше толкова мека, че се пързалях надолу като със ски. Спомних си детските години, когато бос жваках в калните локви и калта влизаше и излизаше измежду пръстите ми – голям кеф… ама тогава, не сега. Сега се мъчех да бягам в лепкава и мека кал. То не можеше да се върви, а камо ли да се бяга. На всеки 200-300 м. се налагаше да спирам и да си чистя някак маратонките, иначе към всяка се натрупваше по половин килограм кал. Не зная как другите бягаха, явно някак успяваха, а аз не. Бягах и си мислех кое определение е по-подходящо – това на Елин Пелин: „Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал…“ или това на Васко Кръпката „Аз съм кучето на крайния квартал и тази нощ ще си полегна във лепкавата кал…“ – май беше второто, щото просто повече ми харесваше тази алтернатива.
На Пасарел има “контролно време“ от 5 часа, но аз закъснях с 12 мин. и организаторите ми свалиха номера като казаха – „за теб състезанието приключи“. Примирих се, реших че това е максимума ми, явно толкова мога и вече се виждах след 15 мин. с бира в ръка в селската кръчма. Обаче, на Пасарел ме чакаше моята треньорка и ми каза – „как ще се отказваш, продължаваш и без номер, можеш да финишираш“. Мога ли? Видението на студената бира рязко се изпари. Върнах се да говоря с човека, който ми взе номера и проведохме кратък, но съдържателен диалог:
- Сега, като ми взехте номера, мога ли да продължа състезанието?
- Можеш да продължиш по трасето, но като турист.
- Да, ама като турист няма да получа медал.
- То, ти ако успееш да наваксаш тези 12 минути (вече 14), ние ще ти дадем медал!
Ей тази реплика ми трябваше, да ме жегне, да ме ядоса малко – Аз ли няма да успея да наваксам 14 (вече 15) минути? Идеално време да се прояви магарешкият ми инат, в добрия смисъл на думата, и като тръгнах нагоре – газ, газ, бях порше без спирачки, което върти гуми по асфалта…. да ама асфалтът свърши и пак се оказах в калта. Гледах си часовника на всеки 500 метра да се ориентирам във времето… „наваксването“ нещо не се получаваше, даже по нагорнището след селото започнах да генерирам ново закъснение.
Треньорката ми благородно реши „да бяга“ с мен до финала и постоянно ми говореше – „имаме време, ще успееш, хайде още малко, пробвай се тук леко да подтичаш, опитай се да поддържаш равномерно темпо, хайде не изоставай, още малко и нагорнището ще свърши“. И аз давах максимума от себе си, гледах си часовника и само и повтарях – с 3 минути сме назад, с 4 минути сме назад….. но такъв оптимист като нея рядко се среща. Стигнахме до Лалина могила (края на изкачването), имах да наваксвам 6 минути, но тя беше абсолютно сигурна че ще успея. Нагорнището свърши и аз вдигнах темпото. Постоянно си гледах часовника за разстоянието до финала – 3 км, 2 км, 1 км, 500 м, 200 м, 100 м, 0 м, -100 м – финал няма !
Питах треньорката – какво става? Часовникът ми вече показва повече от 42.2 км а финалът не се вижда. Тя отговори, че от повече от 5 км знаела че часовникът ми показва трасето с 500+ м. разлика, но си мълчала, за да не ме демотивира….. ядосах се още повече, което пък ми даде сили за финален спринт и след малко я видях – Финалната арка, но някак си неестествено се клатеше, все едно ще падне и тогава чух викове „спрете, не разваляйте арката, спрете, има още хора които финишират!!!“ Излязох на пътеката пред Арката и гледката беше трагикомична: 4-има работници държат арката да не падне, щото я бяха демонтирали от основите, а всички останали около тях (не знаех че имам такава голяма агитка) обвзети от луда възбуда (те виждаха електронното табло с часовника, аз не) викаха, пляскаха, подскачаха, крещяха „Давай, давай“, един фотограф, приклекнал изщрака сигурно цяла лента …..
Финал !!! 7:58:15 ч.
1 минута и 45 секунди преди Крайното контролно време от 8 часа. Треньорката пак се оказа права и истината е, че ако не беше тя, нямах никакъв шанс за този грандиозен (за мен) успех. Сега остава да я навия и да дойде с мен на финала на Витоша 100 🙂
- Панчарево ултра – лепкавата кал
- Идеи за уикенда: Да се разходиш из Френската Ривиера
- Аконкагуа Част 1 (ден 1 – 6): Имах аз една мечта
- Аконкагуа Част 2 (ден 7): 5-тият 5-хилядник
- Аконкагуа Част 3 (ден 9-12): Нагоре
