Маратонът
Оставаха ми 200 м. и си казах „имам още сили, ще направя финален спринт“, макар да знаех че след това няма да мога да дишам…
Никога преди не съм си и представял, че някога ще успея да изтичам цял маратон. Първата мисъл в тази посока се появи когато успях да финиширам полумаратона в Мадрид (Април, 2024), но все още ми се струваше, че това е невъзможно. Бях започнал да тичам преди 3 години, като преди това движението в живота ми бе ограничено от дивана в хола до гаража от една страна и от асансьора в офиса до бюрото ми от друга. Все пак, след Мадрид си казах „може пък и да пробвам следващата година (2025) пак в Мадрид, че там обстановката и подкрепата от испанците е много вдъхновяваща”. Обаче моята треньорка ме контрира с израза „няма какво да чакаш цяла година, до есента си готов“ – не вярвах, но тя продължаваше да настоява и така нейният оптимизъм успя да ме зарази и с леко притеснение се навих за есента 2024. Тя настояваше за маратона във Валенсия, че бил много равен, но според мен „в къщи и стените помагат“ и така се записах за Софийския маратон, макар и той да е с по-кратко контролно време. Бях много стриктен в подготовката – ползвах тренировъчен план от Stryd (малки джажи, които се слагат на маратонките, за да отчитат мощността при бягане), като той беше фино настроен от треньорката ми, така че да отчита моите възможности и желания.
Започнах бавно, или поне така си мислех. Бях настроил на Stryd минимум и максимум диапазон, в който да се движа и до 25-тия км. бягах практически в горната граница на тоя диапазон. В последствие се оказа, че това e било грешка и горната ми граница е била доста висока. Видях моя „support team”, които стояха до трасето с плакат „Chuck Norris never ran a marathon but you do”, усмихнах се мислено и не само, помахах им и продължих към Люлин (там трасето прави обратен завой). Точно на пресечката на “Константин Величков” ме настигна (като бързия влак) кенийката, която впоследствие спечели маратона при жените (тя правеше втората си обикола, аз още първата). За миг ми мина мисълта да се изравня с нея и да и подвикна „let’s go baby”, но се сетих за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг, която прочетох точно преди маратона, за да знам какво ме очаква там, и реших че не си заслужава да хабя енергия за тази „идея“. Някъде около 20-тия км. треньорката ме чакаше на трасето и ми каза, че бягам по-бързо от очакваното, но аз въодушевен и изпълнен с много адреналин и отвърнах „всичко е наред, чувствам се чудесно“ – така си и беше… на този момент.
Към 30-тия км. пред мен се появиха две „батки“ – Хълк и брат му, маса от мускули, целите в татуировки, с фланелки от някакъв боен клуб, на който така и не му запомних името. Гледах ги как вървят по трасето и реших, че дотук са им стигнали силите, обаче не – точно ги настигнах и те се затичаха, при това със скорост значително над моята и дръпнаха здраво напред. След малко пак ги видях да вървят и тъкмо да ги настигна, те пак тръгнаха да тичат. След третия път на същата случка започнах да се изнервям, което явно ми подейства нахъсващо и на следващото настигане дадох още малко газ и ги отрязах. После вече не ги видях. Пак се сетих за „Дългата разходка“, не трябваше да хабя енергия за това… но поне се успокоих.
Там някъде разбрах, че ще успея да финиширам, защото това беше първата ми цел. Втората – да финиширам в контролното време. Това също го установих някъде между 30-тия и 35-тия км. Третата ми цел беше да не съм последен, но нея май я изпълних първа. Около 34-тия км., гледайки часовника и смятайки колко остава, започнах да „мечтая“ че може и да надскоча себе си финиширайки под 5 часа. Там някъде настигнах и сина на моя приятел, с когото тръгнахме в началото заедно. Доста се учудих и леко притесних, тъй като след 15-тия км той беше на около 10 мин. напред и очаквах да финишира доста преди мен. Помислих, че нещо се е контузил и започнах да бягам до него, но той ме увери, че е добре и ще успее да финишира и да не го чакам. Вече летях в мислите си. Направих обратния завой на пресечката на “Тодорини кукли” и видях две момчета с плакат „В Люлин май беше по-добре“ – дали въобще знаят колко са били прави… и тук някъде (39-ти – 40-ти км.) дойде кризата породена от бързото ми тръгване. Скоростта взе стремително да намалява, имаше много хора около мен, които вървяха, но аз продължавах да бягам. С учудване забелязах че аз бягам, те вървят, а се движим с една и съща скорост, даже някои взеха да ме изпреварват, вървейки нагоре по моста Чавдар. Обвзе ме паника. Дотук ли бях? Като власите ли накрая на Дунав ще се удавя? Започнах да пресмятам дали ще успея да финиширам в контролното време, ако само вървя до края…. но си казах – няма да вървя, няма да се предам, може да се влача, но ще се влача тичайки – запомнил съм какво ми е казала треньорката „спреш ли да тичаш, после много трудно ще тръгнеш“. Събрах всичките си останали силички, стиснах зъби, свъсих вежди, околният свят изчезна, чувах само тупкането си по асфалта и се фокусирах да поддържам темпото, колкото и минимално да беше. Точно тук получих и безценна доза подкрепа и адреналин от хората, които ме поддържаха.
До църквата Александър Невски ме чакаше треньорката и започна леко да подтичва с мен и да ме нахъсква. Започна да ме поздравява за добрия резултат и да ми говори колко се гордее с мен. Какъв добър резултат? Че аз още не бях минал финалната линия, и тогава я видях – Арката на финала. Оставаха ми 200 м. и си казах „имам още сили, ще направя финален спринт“…
Време на финиширане: 5 часа и 5 мин. И тъй като съм роден на 05.05 и финиширах за 5:05 на 55 години, направо се чудя дали да не потърся някой нумеролог да ми обясни, аджеба, каква е тая 5-ца в живота ми.
