Бруталният планински маршрут – GR 20 на остров Корсика
Бруталният планински маршрут - GR 20 на остров Корсика
С GR или Grande Randonnée се означават дълги пешеходни преходи из цяла Европа, като GR 20 на
френския остров Корсика е смятан за най-труден от тях.
Маршрутът прекосява Корсика по цялата дължина, като стартът е от северното селище Calenzana, а
финалът – в югоизточното – Conca.
Изминахме GR 20 за седем дни, като сме ходили само в светлата част на деня, без да ползваме челник.
Малко цифри от Garmin траковете: 197 км; 13 337 м. D+; 13 374 м D-.
Цифрите сами по себе си не представят реалната картинка, защото релефът е изключително техничен. Камъните са буквално навсякъде, даже на малкото равни участъци. Целият преход е брутален и несвършващ камънак. Километър изкачване с денивелация 300-400 м., както и подобни спускания не бяха рядкост. Има участъци с фиксирани въжета и вериги, има доста необезопасени траверсирания. Съществуват вариации на маршрута, като ние направихме най-трудните (два от вариантите, които избрахме са означени като “висок път” и “алпийски път”, туристите обикновено ги избягват за сметка на по-лесните варианти).
Трекът е разделен на етапи (общо 16) като почти всички правят преминаването с по етап дневно (в някои случаи може два) – за 14-16 дни. Ние правехме по два или три етапа на ден, като за мен най-тегав бе четвъртият ни ден – оценявам го като най-труден технически, макар и най-кратък като километри и денивелация от всичките ни дни.
И малко забавни, и не толкова забавни🙂 моменти: Още първата вечер на хижа “De Carrozzu” имахме неблагоразумието да оставим храната извън палатката, някакво животно се облажи за наша сметка и опустоши запасите ни за поне 3 дни (сандвичи, ядки и сушени плодове).
Останали само с един челник (на летището бяха разкостили другия от чекирания багаж), още в началото бяхме наясно, че едва ли ще направим трека за планираните шест дни.
На “Refuge de Manganu” една крава си полегна върху палатката на съседите, което всъщност не беше много смешно и се наложи да изгоним стадото крави от палатковия лагер.
На всички хижи ако не си заявил храна, няма да ти дадат вечеря. Може да си купиш евентуално само някакви скъпи чипсове и боклуци, но не навсякъде имаше даже такива. На едно от убежищата видяхме че съседите по маса имат пълна тенджера спагети, тайно се надявахме да им останат и при опита да изхвърлят остатъка се развикахме “No, no, no…😃”, та си хапнахме вкусно.
Самото достигане до началната точка на трека от България и след края му, пак до вкъщи се оказа мааайко мила…единственото неизползвано превозно средство май беше водно колело. Всичкото това заради типично българската нагласа “да минем тънко” и да ”изпилим” всички разходи, пък нищо, че накрая освен по-дъгло и напрягащо, пътуването може да се окаже и по скъпо…
GR 20 в текст и снимки
Да измина GR 20 на Корсика си мечтая от поне пет години. През цялото това време планирах бавно и последователно, изгледах всички възможни клипчета, четох във всички форуми… и пак бях сигурна, че ме чака нещо по-трудно от предвижданото. Колкото и да проучваш този маршрут, не можеш да си представиш действителната му същност и най-вече как е възможно всичките тези камъни да са събрани на едно място върху този средиземноморски планински рай…
Мечтата започна да набъбва, когато видях Корсика отвисоко на прибиране от едно велико приключение (Selvaggio blu на Сардиния).
Целият остров, гледан от самолета, беше просто една планина. Още тогава си го сложих най-горе в листа на чакащите.
Миналото лято прецаках сигурното ни тръгване за Корсика, заради операция на второто ми коляно и невъзможността да се възстановя по план след интервенцията. Вече с наличие на пълна симетрия по отношение на коленете (и двете оперирани 🙃), порядъчно натренирана (по моите разбирания) в планината, реших, че няма време за отлагане и купих билети за самолет през Италия и ферибот до Bastia и обратно. При наличието на билети оставаше оборудването с най-леките, но за сметка на това не най-бюджетни раница, палатка, шалте, спален чувал…Бях наясно, че скоростно преминаване изисква задължително безкомпромисно лека екипировка (сн. 1). Раницата с целия багаж преди заминаването тежеше около 6 кг., като впоследствие от всяка хижа тръгвахме с по около два литра вода отгоре.
Известни притеснения имахме относно храната, но за това малко по-късно. Иначе предвидихме достатъчно електролити и Hydratin, предвид прогнозата за много топло време.
Пътуването от София до стартовата точка ни изтощи тотално, та преди същинското начало на трека не бяхме спали почти две нощи. Събрано в едно изречение отиването ни представлява това – от София до Calenzana със самолет, влак, фликсбус, пак влак, ферибот, пак влак с две смени, автостоп, но даже автостопът не беше просто автостоп, а за 8 км. с две коли :)… Цялата тази пътна одисея ни даде възможност да дремем под едно дърво в Болоня, заобиколени от напушени емигранти, да разгледаме нощна Флоренция, да се возим на велика теснолинейка по панорамен железен път из северното крайбрежие на Корсика (от Bastia до Calvi).
Началото
Ден 1.Calenzana – Refuge de Carrozzu (клик за Strava дейност) (22,21 km; 2365 m D+; 1330 m D-)
*Данните в скобите за разстоянията и денивелацията са от Garmin.
След неспокойна дрямка в “Gite municipal Calenzana” стартирахме нашето приключение последни от всички, които потегляха по дългия път на GR 20 (сн. 2 и сн. 3).
Впоследствие се оказа, че почти винаги напускаме последни хижите и убежищата, но пък следобедите обикновено оставахме сами в планината.
Първият ден започна с дълго качване (около 1300 м. D+ за около десетина километра) до билото, следваше доста неприятен техничен траверс (сн. 4 и сн. 5) и брутално спускане към първото ни място за нощувка – Refuge de Carrozzu (сн. 6 и сн. 7).
На Carrozzu, както и на повечето високопланински убежища има хеликоптерни площадки (сн. 8), а факта, че зареждат с хеликоптер говори красноречиво за релефа.
Наградата за финала на деня беше този залез от терасата на хижа Carrozzu (сн. 9).
През този ден ни се изясниха няколко важни неща: че трябва да си прибираме храната в палатката, че опашката за студен душ на хижите е нещо нормално, че качванията ще са стръмни, че спусканията ще са не по-малко стръмни, че прелестните земни форми, флората и гледките накъдето се обърнеш ще са умопомрачаващи, че бирата ще е скъпа 😬, че храната ще е кът, че ще изкарам целия преход само с една спортна поличка (вторият от двата ми тоалета (едни шорти) загубих някъде по трасето от простора на раницата си :)…
Ден 2. Refuge de Carrozzu – Refuge de Tighjettu (18,22 km; 2192 m D+; 1790 m D-)
Денят започна с преминаване на един емблематичен мост за снимки (сн. 10), веднага след който следваше загрявка преди голямото качване към първенеца на Корсика – стръмно катерене основно по големи каменни плочи (сн. 11) и едни 700 м. положителна денивелация за три километра.
Естествено след това качване следваше подобно стръмно спускане до хижа Ascu Stagnu, която се намира в проход и ски курорт (сн. 12 и сн. 13). Спряхме в хижата за хапване и зареждане с вода, разтворихме стандартните електролити и хидратин, тъй като времето вече беше изпепеляващо горещо. Оттам предстоеше брутално качване до най-високата точка на Корсика – връх Monte Cintu.
Същинското катерене към “първенеца” на Корсика е около 4-5 км с 1200 м денивелация, като отвякъде си заобиколен от страховити зъбери (сн. 14, сн. 15, сн. 16 и сн. 17)
Гледките от билото не могат да се опишат с думи, трябва да се види! От билото до Monte Cintu (2706 m) има още едни 20 мин. в посока и около 100 м. денивелация, но ние решихме да го пропуснем (върхът така или иначе не влиза в официалното GR 20), за да има повод да се върнем отново 😋.
Генерално смея да твърдя, че по време целия трек изкачванията си ги минавахме с доста прилично темпо. Малкото хора, които дръзваха да ни изпреварят нагоре биваха “урочасвани” с “Ще сгънат” и наистина обикновено така ставаше. Спусканията обаче на мен са ми слаби заради коленете и доста бедствах на тях.
Отклонявам се за кратко от същината на гърчописа, за още малко по повод “сгъващите” по трасето. Срещахме се с много хора от различни националности, повечето изпреварвахме, много малко от тях изпреварваха нас. Всеки си имаше собствена цел и мотивация. Имаше интересни екземпляри за отбелязване, но ще спомена някои от тях: двама изключително дразнещи немскоговорящи, които бяха решили да се състезават с нас, залепваха се зад гърбовете ни и тропаха с щеките цял ден. На втория ден пак се озоваха незнайно как отзад, опитаха да ни тропат с щеките в мозъците, но решихме да им дръпнем тактически на един баир и повече не ги видяхме.
Другият запомнящ се образ беше Джордж от Англия. Усмихнат и непрекъснато бърборещ 21-годишен младеж. Джордж носеше огромна раница, беше взел една сопа вместо щеки, подпираше се с нея и изкара трека в общи линии на интервали. Винаги ни изпреварваше на бегом, после спираше и почиваше дълго. Него срещахме в началото на третия ден и завършихме GR 20 заедно. Джордж бяга аматьорски, има 75 мин на халф маратон, каза, че прави туризъм за пръв път и на въпросът защо точно GR 20, отговори: “Защото е най-трудният!”. Джордж направи трека за осем дни. Но да не се увличам в подробности…
След кратка почивка на билото, преминала в колебания да ходим или или не до Monte Cintu, започна мега неприятно спускане към хижа Tighjettu, което представляваше 1000 м. D- за четири километра разстояние, по отвратителен камънак.
На хижата ни определиха интересно място за палатката – на ръба на една скала, върху една паянтова дървена платформа (сн. 18). Докато вечеряхме на яката гледка от терасата на хижата, правехме заклинания вятъра да не отнесе къщичката ни в бездната, барабар с цялата покъщина.
Ден 3. Refuge de Tighjettu – Refuge de Manganu (32,05 km; 1502 m D+; 1576 m D-)
Този ден беше може би най-лек откъм форми на релефа, които преминахме и ужасно красив.
Започнахме го със спускане в долината покрай живописна река, до по-доброто убежище в близост –
Bergerie de Ballone (сн. 19 и сн. 20), оттам качихме отново едни 600 м. денивелация за има-няма два
километра, снимахме от всички ъгли инстаграмското дърво, причудливо оформено от вятъра (сн. 21)
Тук гледките определено си ги биваше, истинска наслада за сетивата и кратки мигове ходене по пътеки без камъни!
В далечината морето “изскачаше” и от двете страни по пътеката и отново се сливаше с омайно синьото небе (сн. 22 и сн. 23)
Преди последната ни точка за деня преминахме покрай красивото езеро “Lac de Nino” и се насладихме на няколко километра “нормално” ходене (сн. 24).
В близост до Refuge “De Manganu” се къпахме в естествен басейн, а в самата хижа за награда имахме и първи топъл душ от началото. Тук гонихме от палатковия лагер и въпросните крави, които иначе си живеят мирно с хората, но им лягат върху палатките понякога (сн. 25).
Ден 4. Refuge De Manganu – Refuge de L’Onda (18,18 km; 1343 m D+; 1615 m D-)
Този ден аз си го определям като най-труден, което никак не личи от цифрите за разстояния и денивелации. Имаше от всичко, но основно стръмни катерения и откатервания, зъбери, пропасти, фиксирани въжета, доста опасни необезопасени пасажи.
Дневният етап започна с класическата доза стръмно качване за закуска – Зéми тия 600 м. изкачване за три километра, дет се вика (сн. 26 и сн. 27).
От портата под връх Bocca (сн. 28 и сн. 29) започва техничен дълъг траверс по билната линия и ако може да се абстрахираш от опасните пропасти, изкатервания и откатервания с и без фиксирани въжета, току виж си забелязал и красивите езера под теб в циркуса (сн. 30 и сн. 31).
След траверса има стръмно спускане към Refuge “Petra Piana”, чието местоположение сред всичките тия внушителни зъбери е Уауу!!!
В хижата хапнахме истинска храна и взехме решение да продължим с гърча по трудния път, т. нар. “висок път” с жълта маркировка – вариант, който много малко от туристите преминават. Беше гаден опасен траверс, който премина в мега стръмно спускане (но за щастие и съвсем неочаквано, не чак толкова каменисто) към последната точка за деня – хижа L`Onda.
На снимка 32 е красивата гледка с хижата отвисоко. А снимка 33 “запечата” върховния изгрев в началото на следващия ден.
Ден 5. Refuge de l’Onda – Col de Verde (39,08 km, 2101 m D+; 2203 m D-)
Стандартното начало за деня – 700 м. качване за три километра и 1000 м. спускане за 6-7 км!
Спускането като че ли се преживяваше, заради факта, че ще ни отведе до Vizzavona – нещо като малък курорт в планински проход с цивилизация, храна и гара дори. Къщата със заведение, в която спряхме за почивка бе пленително красива стара и запазена корсиканска постройка (сн. 34). След скоростно хапване на най-вървежната за нас (разбирай най-евтина) храна – багета с прошуто, върховното удоволствие от пиене на блудкаво кафе и ледена кола, влязохме в много прекрасна гора. Зад гърба ни оставаха наскоро преминатите и внушително изглеждащи зъбери (сн. 35)
Теренът през този ден (след Vizzavona) беше подходящ за да изминем малко повече километри и да
наваксаме изоставането от плана, което да ни позволи да се концентрираме върху преминаване на трека за седем дни общо. Нощувахме на прохода Verde.
Ден 6. Col de Verde – Refuge de Matalza (29,53 km; 1952 m D+; 1818 m D-)
Труден ден, с безкрайно редуващи се качвания-пускания, качвания-пускания… и пак и пак…Ден, който дойде да напомни, че няма да стане по-лесно. Но вече приближаваше източната част на крайбрежието, което ни зареждаше с доза самочувствие (сн. 36 и сн. 37).
При мен обаче започна друго тегло – имах много пришки на ходилата си, един наранен син пръст на крака, отекли колене и мразех избора на маратонки (уж широки в предната част Topo Athletics, които ритуално захвърлих в първата кофа на Conca след финала).
Всяко стъпване ми предизвикваше болка и признавам си – бе голямо стискане. Обещах на коленцата ако издържат да им подаря по една доза хиалуронче след като се приберем в София, само да не ме предават!!! Преди хижа Matalza, в която нощувахме, се изкъпахме в един вир и малко освежихме положението с болките в краката и жегата.
Съдържателят на убежището бе типичен крив корсиканец, но се оказа ултрамаратонец и много ни се
радваше. Бе завършил предходната седмица новото UTMB състезание – Restonica Trail by UTMB 2024 –
Ultra-Trail® di Corsica.
Ден 7. Големият финал. Refuge de Matalza – Conca (38,69 km; 1882 m D+; 3042 m D-)
Matalza се намира в открита долина, на около 1300 м. надморска височина, но незнайно поради кои закони на природата именно в нея брахме голям студ. За пръв път спахме с пухенки, при положение, че чувалите ни са за около 0 температура на комфорт и имахме хубави изолиращи sleeping mats. От хижата стартирахме навлечени, но свежи и твърдо решени да го омааме най-после това GR 20. Знаехме си, че ни чака около 3000 м. сборно спускане до Conca.
В началото на деня трябваше да достигнем една премка и се закачихме за голяма група туристи, чиито гид хич не се разбра защо беше решил да им “спре тока” именно на това катерене. Ние естествено не се предадохме и ги скъсахме на финален спринт преди излизането на премката, а и те очаквано “сгънаха” 😃. Горе ни черпиха сладкиш, говорихме с гида, който се оказа мега фит наборче – корсиканец.
Оставихме ги да почиват и да ближат рани от изкачването, а ние се захванахме със следващото
отвратително спускане към хижа D`Asinau. На хижата пихме по една бърза кола и обсъдихме да хванем отново трудния “жълт” вариант – иглите на масива Bavella. В никакъв случай не съжалявам, че избрахме трудния “алпийски път”! Беше уникално красиво и не по-малко трудно!
При изкачването до билото на масива видях и най-голямата денивелация за километър ходене (часовникът ми показваше за един от километрите над 450 м Д+).
“Aiguilles de Bavella” представляват величествени гранитни исполини и са смятани с право за най-красивата част от планините на Корсика. Преминаването през масива си беше доста предизвикателно – множество катерения и откатервания и завършващо със стръмно спускане към Col de Bavella, който представлява отправна точка за много активности – каньонинг, катерене, туризъм (сн. 38, сн. 39, сн. 40 и сн. 41).
След прохода Bavella до финала в Conca продължи разнообразния релеф, който беше предимно в спускане, но пътеката преминаваше през красиви гори, каменни полета, покрай величествено стърчащи над останалите дървета корсикански борове (на които аз през цялото време виках кедри), показваше се и се скриваше морето, имаше нехуманно много камъни чак до края, но беше велико! От началото, до самия край на маршрута се чудиш защо Господ изобщо не е пожалил Корсика, като е разпределял камъните… Последният ни ден от маршрута: Покрай налегналата ни досада от безкрайните спускания към Concа и на фона на наистина смайващи при други обстоятелства природни красоти, очаквах финалното село да е кацнало на някакъв камък…просто нямаше как да е иначе…
Мечтаната снимка – Финалът в Conca
После пихме бири и ядохме най-вкусния омлет от две яйца за 16 евро, пренощувахме в гитето на Conca и хванахме първия сутрешен автобус до Porto-Vecchio, взехме си луксозно бунгало в къмпинг с басейн и джакузи, дадоха ни безплатни халати, заради това, че сме направили GR 20 седем дни, ядохме и спахме на корем, посетихме уникални тюркоазени плажове…
Прибирането от Корсика за България бе не по-малко епично от отиването, но на кой му пука…бяхме си свършили това, за което отидохме!
Една част от сърцето ми остана на Корсика и пак ще се върна!
Мечтите се сбъдват, ако много го искаш! Сигурна съм!
Това е GR 20 на карта, а за мен беше безгранична емоция
