Аконкагуа Част 4 (ден 13-15): Решението на Гида
Ден 13 (01.02) – Фаталният.
Такъв се и оказа. През нощта не можах да спя, кашлях, носът ми бе тотално запушен, гърдите ме боляха, будех се на всеки кръгъл час да си гледам часовника и после трудно се унасях за сън, междувременно ставах за тоалетна няколко пъти, макар че бях изпил само 2-3 литра вода (а трябваше да са 6). Окончателно станах в 03:00 и макар че планът беше да тръгнем преди 04:00, тръгнахме в 04:30, защото чакахме другите групи от ИНКА да се оправят, за да вървим всички в един блок.
Веднаха след лагера пътеката става доста стръмна и си остава такава чак до върха. След около 50 мин. си погледнах часовника, очаквах да сме изкачили 150-200 м но се оказаха 86 ! ☹ Казах си – тая работа не е на добре. Движехме се много бавно, всички се движеха бавно. За час вземахме под 100 м, но гидът каза, че така трябва и като че ли малко се успокоих. На 6120 м усетих за първи път лек световъртеж, но си помислих че е нормално. По-късно усетих, че започвам да губя преценка за части от секундата, но после успявах да се съсредоточа. Когато правехме мини-почивки (колоната често спираше за около 10 сек., защото вървеше като една оргомна гъсеница) се улавях че заспивам за 4-5 секунди и пак се събуждам. Вървяхме нагоре, но аз не исках да призная пред себе си, че с всеки изминат вертикален метър ставах по-зле.
След 6300 м започнаха да ми се привиждат бягащи сенки – минаваха ту наляво, ту надясно, ту наобратно…. продължихме нагоре и стигнахме злополучните 6500 м, където видяхме един труп, а на пътеката – следи от повръщано. Виждал съм мъртвец, но винаги в ковчег, а този беше отстрани на пътеката (бяха го издърпали да не е точно където вървят хората) и покрит с едно яке, затиснато с няколко камъка да не изхвърчи, защото имаше силен вятър. Обаче, заради силния вятър, единият камък (на десния ръкав) се беше изместил и ръкавът на якето се вееше свободно във въдзуха. Погледнато отстрани – един труп лежи и ти маха. Ужасна сюрреалистична картина, надминаваща дори филм на Хичхок.
Впоследствие се оказа, че е бил поляк – 52 годишен, преподавател в университет, починал от изтощение. Трагедията се е случила около 30-40 мин преди ние да достигнем това място. До трупа седеше един от гидовете на полската група, с радиостанция в ръка и чакаше планинските спасители, за да го свалят надолу (последните ги видяхме да се качват с една носилка, когато ние слизахме надолу). Нищо не можехме да направим и продължихме нагоре.
6655 метра
Достигнахме 6600 м., а аз започнах да залитам, което стана явно и за водача и той каза – не си добре, трябва да се връщаме. Е, как да се връщаме като бяхме на по-малко от 30 (вертикални) метра от La Cueva – емблематично място, където се прави дълга почивка. Заинатих се да отидем до там и там, като се възстановя, да решим какво да правим. Той уж се съгласи, но излезе хитра лисица, каза ми „добре, но ти ще водиш“. Ще водя, помислих си, защо да не водя. Тръгнах нагоре, стискайки зъби, гледайки La Cueva на не повече от 200 хоризонтални метра пред мен и си повтарях – „още една крачка, още една крачка“, но направих 10ина крачки и залитнах настрани (там няма къде да паднеш, няма пропасти), просто се олюлях.
Гидът ме хваха почти грубо за рамото, сложи ме да седна на един камък и каза – „ти си дотук. Без повече възражения!“.
Знаех че е прав, знаех че съм „загубил“ и от яд, и самосъжаление, и безсилие сълзите ми потекоха сами, не можах да ги спра, но поне си извъртях главата настрани – да не ме гледа. Това се случи на 6655м, 15-ина мин. след като подминахме загиналия поляк. Може би няма да е пресилено, ако кажа, че гидът вероятно ми спаси живота. Ако не беше той, щях да продължа (толкоз ми е акълът) и с много почивки, след 3-4 часа, щях да съм на върха, но нямаше да имам нито сили, нито необходимито време да се върна обратно…
Колежката, с което бяхме в една група, имаше възможност да продължи и да изкачи върха с друга група от ИНКА, тя се чувстваше много добре, но като ме видя в какво окаяно състояние съм, се отказа и реши да не ме оставя сам, да остане с мен за подкрепа, макар че не бях сам, гидът беше с мен. Дължа й една Аконкагуа… и май така ще си остане за цял живот. В момента поне, не мисля „да повторя опита“, но знае ли човек какво ще му хрумне след време…
Тръгнахме надолу, гидът ме върза на къса свръзка, a аз продължавах да залитам. Бях уморен и вървяхме доста бавно, но стигахме до Лагер 3 в ранния следобяд. Директно се паркирах в палатката и съм спал около час. Като се събудих се чувствах значително по-добре.
Часовникът ми измерва доста показатели, един от които е „body battery“ (макар че е ясно какво е, на Български няма такъв термин, може да се преведе като „батерия на тялото“ или „енергия на тялото“, или по-скоро – „ниво на енергията в тялото“). Та в този момент, след едночасовия сън, часовникът ми показваше Body battery = 5%.
Пак не можах да спя през нощта, може би от умората или от надморската височиа, на 6000 м трудно се спи. Кашлицата, сополите и болката в гърдите продължаваха. Моята палатка беше точно до палатките на полския лагер и там цяла вечер се чуваше женски плач – напълно разбираемо, но действащо страшно подтискащо. Станахме рано, закусихме и в 08:00 тръгнахме надолу. За 3.5 часа, с почивките, бяхме в Базовия лагер. Обядвахме, но дълго време не можахме да се настаним в палатки и следобяд не можах да си почина.
И двамата бяхме доста уморени, а на следващия ден ни очакваше 9-часов преход до Penitentes. Не бяхме гроги, но взехме мързеливото решение да заменим тези 9 часа ходене с 8 минутен полет с хеликоптер на съответната цена. Тъй като хеликоптерът имаше лимит за товара, се наложи да се претеглим – оказа се че за 12 дни съм загубил 4 кг. Тази планина е много изтощаваща…
В Базовия лагер също не можах да спя, макар че не беше студено през нощта. Много странни сънища сънувах, такива че исках да стоя буден, за да остана в този свят, а очите ми се затваряха сами от умората. Утрото дойде, закуска, хеликоптер, джип към Мендоса. Помолих шофьора да спре на първото възможно кафене (в малкото градче Uspallata) за да пия истинска вода и да си спомня вкуса на кафето. А после в Мендоса си спомних, че съществуват и легла с дюшеци и чаршафи….
След хотела и преди ресторанта тръгнах да търся аптека, ча носът ми още течеше, сериозно кашлях и въобще нямах глас да говоря.
Така завърши моята „одисея Аконкагуа“, от която си направих сериозни изводи, които съм описал в следващата част, но тя не е част от историята. Тя по скоро има „академичен характер“ и е предназначена само за хора които са тръгнали натам…
