Кастор и Полукс, май че липсвах само аз
Кастор и Полукс – двата алпийски върха застанали един до друг, двамата неразделни братя близнаци (от различни бащи) от гръцката митология, които Зевс превръща в звезди, които впоследствие астрономите свързват в съзвездието Близнаци. То и красивата Елена, дето заради нея започва Троянската война е тяхна сестра, но това е една друга история… Та в цялата тази компания се намърдах и аз, но не като герой от действието, а като обикновен турист -планинар или както казват нашите югоизточни съседи – “баш баир будала”. Ама поне не бях сам, имаше и други “будали” като мен.
Началото
Пътят ни нагоре започна от паркинга на градчето Сейнт Джак, откъдето един джип ни качи до 2400 м. надморска височина. Оттам нарамихме раниците и до хижата на планинските водачи Val d’Ayas стигнахме за около 3 часа. Много хубаво хранят в тия италиански хижи, и чаша бяло вино задължително на вечеря. Е, не могат да те накарат на сила, ама как да им откажеш 🙂
Полукс
На следващия ден алармата бръмна в 3:50 ч. и след кратка, но питателна закуска тръгнахме нагоре към Полукс. Температурата беше -4, снегът стегнат и се вървеше добре. След около час и половина бяхме на премката между Кастор и Полукс (там където, в съзвездието двамата братя се държат за ръце), завихме наляво и рязко нагоре към Полукс. Върхът не се виждаше, само някакви скали, ама какви скали само…. почти като нашите си родни Врачански скали, ама в сняг. Над 100 вертикални метра, с монтирани вериги, където да се хванеш, но няма пък къде да стъпиш. Благодарение на водача се научих и за първи път се задържах само на двата предни зъба на котките… някак си доста „въздушно“ ми беше.
Мислех си, че в края на скалите е върхът, ама не. Там ни чакаше статуя на Мадоната с младенца (явно са си приятели с Полукс, но затова никъде в аналите не се споменава), от която вече се виждаше върхът – още 150-200 метра нагоре, но поне се ходеше по стегнат сняг, а и времето беше прекрасно. 3 часа и 20 минути от хижата и бяхме стъпили на върха. Полукс не се оказа голямо предизвикателство, въпреки наличието на скалния участък. Панорамата отгоре е страхотна – от Кастор в съседство, до Матерхорн в далечината… 360 градуса Алпийски върхове. След като нахранихме душата, побързахме да слезем до хижата, за да нахраним и тялото 🙂
Кастор
Пак аларма в 3:50 ч., но този път навън валеше обилен сняг… Опитах се да го забравя, докато си правех сандвичите за закуска, но „сухото“ време вътре в хижата бързо приключи и излязохме навън. Времето, снегът и пътят нагоре бяха отвратителни – това е най-точната дума, която мога да използвам. Беше сравнително топло (за 5 ч. сутринта) и се вървеше трудно. Сняг, мъгла, минимална видимост – следващите 4 часа виждах само водача пред себе си и се стремях да стъпвам в неговите стъпки, за да не затъвам много. С пределни усилия стъпихме на ръба преди върха и там за малко мъглата се разсея и успяхме да видим откъде сме минали, къде се намираме и най-вече къде трябва да отидем.
Леле! Гледката беше леко стряскаща. Ръб та дрънка! Пред него нашето си родно Пиринско конче изглежда като следобедна разходка около езерото Ариана. Някак си се огледах невярващо, ама не посмях да попитам водача „Наистина ли по тоя ръб трябва да минем за да се качим на върха?“ – беше ми ясно, че от тази точка връщане назад няма. Бях максимално концентриран, не поглеждах нито наляво, нито надясно, само до един метър напред в стъпките на водача. Още малко, още малко..
На върха
Водачът спря. Какво стана? Вдигнах глава – Стигнахме. На връха сме! Ама пък такава мъгла – нищо не се вижда, на връх ли съм, на поляна ли, на ръб ли? Нищо не беше ясно. За наше щастие мъглата съвсем леко се разнесе и видимостта се увеличи от десет до стотина метра, но пак не ставаше за панорамни снимки. Поздравихме се, направихме по едно селфи и тръгнахме надолу, но не назад, откъдето дойдохме, а напред. Напред и надолу, и така по ръба, по ръба и пътьом изкачихме още два 4-хилядника, ей така в движение.
Слизането
Ходенето надолу беше по-отвратително от изкачването. Вече беше доста топло (ранния следобяд) и се затъваше в снега буквално на всяка крачка. Ако си бил непослушен – до коляно, а ако съвсем си пренебрегвал здравословното хранене (с мекички, тортички, шоколади и няколко бири) – затъваш повече…
Кастор на изпроводяк реши да ни покаже все пак кой е по-големия от братята близнаци и ни предостави пълния набор от климатично-атмосферни условия – първо мъгла, после за малко се проясни, после пак мъгла ама по-гъста, валя ни дъжд, пече ни слънце (ама слънце все едно си на плажа в Халкидики), валя ни сняг, валя ни град. И двата ми крака бяха не мокри, а подгизнали от вода. Вече ми беше пределно ясно, че Кастор и Полукс са от двама различни бащи.
Стигнахме хижа Селла, където имахме идея да обядваме, но като разбрахме, че трябва да си свалим обувките за да влезем вътре и се отказахме. Че то ако ги свалим не може после да ги обуем. Положението беше трагично. Едно протеиново барче за обяд и продължихме надолу. Пак скали и пак въжета, тук вече успях да се подхлъзна, но поне се държах здраво с ръцете за въжето… Пътят надолу беше направо кошмарен, затова и ще прескоча описанието му, само ще кажа за статистиката, че слизахме с час и половина повече от очакваното….
Край, долина, асфалт, паркинг, хотел, баня. Пица и бира – без да мисля колко „непослушен“ ще бъда!
Прочетете още за:
- Олимп – среща с боговете
- Ком – Емине on the way
- Статистически и други факти за Ком-Емине
- Моят първи 4-хилядник
- Арарат – моят първи 5-хилядник
- Казбек – кавказкият красавец
- Килиманджаро – покривът на Африка
- Най-после — Връх Мусала
- Да изкачиш Атон – уж поклонници, пък планинари?
