Едно кратко пътуване в Южна Украйна, което за сетен път ме убеждава колко безценни са хората и традициите

Бесарабия

Най- южната точка на Украйна (Бесарабия) е най-близо до родна България и е най–автентичното място, на което съм била. Това кратко пътуване през Одеса, Нижньодністровський національний природний парк,  с.Заря (Камчик), с.Михайловка, с.Приморско, гр.Вилково ще остане в сърцето ми, не само заради прекрасните приятели, природните гледки, слънчевото време, а и заради невероятните срещи с местни хора и традиции. Безкрайните равни полета някак мистично призовават към свобода, независимост и в същото време привързаност към тази шир.

Все още зелена нива със пшеница
Все още зелена нива с пшеница

Пътуването ми

започна съвсем обикновено и дори скучно по дългия път от Киев до Одеса. Много исках да видя Одеса и мислите ми бяха насочени към това, което знаех за този град със завидна история (разказвана от моите родители, имали възможността да направят сватбеното си пътешествие с кораб Варна – Одеса). Но Одеса е дух и цивилизация, на която ще отделя специално внимание. За мен сега тя беше изходна точка за  Украинската част на Бесарабия. Не искам да влизам в подробности за историческото формиране и развитие на тази област, ще ви разкажа за природата и хората.

След интересната разходка в Одеса се отправихме към с. Михайловка, където бяхме поканени на честване на св. Троица (нашия св. Дух ). Любопитно ми беше как пътя минаващ през Молдова, реално е украински.  А то имало една много проста и добронамерена причина – за да има Молдова излаз на море (Украйна им дава порт на Черно море), те разрешават този път (около 8 км.) да се счита за украинска територия. Танто за кукуриго ;-).

Още от сега искам да подчертая, че въпреки лошите пътища тук пътуването беше любопитно и запомнящо се, дори и заради тях. Но и тук има подобрения, леко, по-леко, на парчета, на участъци пътя се ремонтира и става по-европейски някак си. Навсякъде около нас се простираше плодородна земя, обработена и засадена със слънчоглед, пшеница, овощни градини, лозя и на места доста блата и вода. Все пак сме много близо до делтата на Дунав вливаща се в Черно море 😉

Как изглежда Черно море от бреговете на Украйна
Как изглежда Черно море от бреговете на Украйна

Да се настаниш

в типична украинска къща се оказа доста мило – дори къщата на баба ми на село няма този уют и простота едновременно.  Къщите тук са едноетажни и дълги, наредени стая до стая и след това пристройки за животни, техника и друг инвентар. Пред къщите, както и у нас, всичко е в цветя и естествено началото на юни те са разцъфнали в целия си блясък и колорит. Хората са най-голямото богатство, толко мили, усмихнати и гостоприемни, те са по детски скромни и открити, посрещат те с блясък в очите и мили думи. Ще кажете, че е пресилено или някак нагласено, но не е. Масата естествено е отрупана с храна, която е домашна, прясна и приготвена с любов. Почувствах се все едно съм на село, на гости при баба. Разговорите течаха леко и интересно макар, че се водиха на не родни езици за нас български, за тях украински, а все пак разговаряхме на руски 😉 В сладки приказки и наздравици времето минаваше бързо и успяхме да си легнем доста след полунощ.

Украйнска селска къща
Украйнска селска къща

Украинската Венеция

На сутринта пак ни чакаше масата отрупана с разнообразна и ухаеща закуска, естествено чай и усмихнати домакини. Бяхме планували една разходка до делтата на река Дунав. Тази река така се развихрила  в края си, че ръкавите и минават през границата между Украйна и Румъния като преплетена паяжина, по протежението на (Дунайский биосферный заповедник) разбирай резерват. Започва се от граничния град Вилково с население малко под 10 000 души и наречен от някои Украинската Венеция заради многото канали и цял квартал, където достъпа е само по вода, с лодки. Живеят си тук хорицата и си правят прекрасни къщички по брега на ръкавите и островите и всичко си пренасят с лодките, които не са кой знае колко големи, защото има и доста тесни ръкави. Даже и паркинги за лодки си имат, естествено във водата.

Нашата скромна компания от 6 възрасни и 2 деца си нае една симпатична моторна лодка с още по симпатичен и бъбрив водач. Та този водач направи 4 часа от живота ми пълни с адреналин, емоции и радост. Винаги съм знаела, че адреналина е важен хормон за развитието на човека, и без него живота не би бил същия, но така отделен и изконсумиран беше забележително. С тази малка моторна лодка, този човек ни накара да се чувстваме като на Титаник – гордостта на английския флот, с елементи на мистичност и опасност, но и със щастливо завръщане на брега.


 

 

 

 

 


По улиците - канали на Вилково
По улиците – канали на Вилково

Как ли не ни засилва и въртя с тази малка лодчица, къде ли се акостирахме и това под звуците на до дупка пусната музика, абе луда работа.

Водни лилии
Водни лилии

И от неговите закачки и разкази не усетихме как минаха 4 часа на вода. Заведе ни на така наречения 0-лев  километър. По тълкуванията на украинците това е знакът за срещата на две стихии огромната река и морето и единствения може би в света нулев километър в края на реката (фактически би трябвало да е 2859-тия километър, но все пак сме в Украйна – страната на неограничени

 

те възможности). Стъпихме на вишката в резервата с богата флора и фауна с над 560 вида уникални птици и растения. Дори видяхме пеликан, много лебеди и какви ли не още морско речни твари.

 

Тук Дунав се влива в Черно море
Тук Дунав се влива в Черно море

И след толкова преживявания и впечатления е редно да поседнем и похапнем и

Водни лилии
Водни лилии

то къде – на пикник на един почти див остров – само с няколко беседки и сковани постройки за кухня на прословутата тётя Таня (сладкодумната собственичка, била на времето учител по руска литература и имайки в запас хиляди интересни и завладяващи истории).  Колкото и да не бяхме гладни рибния бульон УХА ни отвори апетита и сладко, сладко опустошихме вкусно приготвените шарани и сомове. След което си бе  задължително да пийнем чай от истински самовар (с дупка в която се слагат горящи въглища), направен от местни треви и мед.

 

 

Но всяко нещо си има край и ние си тръгнахме от Вилково с леко тъжно чувство, че времето прекарано в добра компания и на интересни места минава толко бързо. Но не това все още не е всичко. Та ние сме на 5 мин. от морето и колкото и да е стръмен и блатист от реката брега все някъде има плаж и естествено ние трябва да го открие. И го открихме след малко лутане по несъществуващ път ;-)) Но какъв плаж боже, великолепен. Широка плажна ивица дълга, не може да и се види края и хора почти няма (то как да има като не могат да стигнат до там). Бързо правим едно къпане и обратно към селото, защото вечерта има

тържествен концерт в българското село Заря (Камчик).

Как сцената на площада в с. Камчик посреща зрителите
Как сцената на площада в с. Камчик посреща зрителите

Тук вече съм на ръба на емоционалната си устойчивост – видях хора, запазили до съвсем малки детайли българските си традиции, макар и преселени по тези земи  от почти 200 години. Младите хора от селото пееха и танцуваха български песни и хора с толко желание и настроение, че за нас „уж“ истинските българи бе трогателно. Аз осъзнах, че човек когато е далече от нещо ценно и важно, го оценява по различен начин и го съхранява в сърцето си с невероятно усърдие и обич. Съвсем по различен начин виждаш как тези хора слизат от сцената и се хващат на хорото на площада и „Бяла роза“ ти звучи като пеперудите в стомаха когато си влюбен ;-)) На следващият ден посетихме музея, където се пазят експонати били покъщнина на пристигналите от България преселници. Тези хорица след толко поколения и толкова превратности на живота вече дори трудно говорят български, но го разбират прекрасно, са запазили традициите и от  поколение на поколение предават българския дух. Благодаря, че има такива хора, които според мен са много по-големи българи от повечето българи в България….


 

 

 

 

 


И за да затвърдят нашите усещания за националност, домакините ни ни заведоха в съседното село Кулевче. Озовахме се на един прекрасен, широк, чист и  внушително изглеждащ площад с паметник на Св. Св. Кирил и Методий. Оказа се, че в чест на празника общинската управа и църковното ръководство са решили да подновят паметника на площада (който преди това е бил на Ленин разбира се) и са се спрели именно на тези свети братя, за да се помни тяхното дело, писменост и България. Нашият местен водач се оказа много начетен човек, любителски занимаващ се с история и то конкретно на този край и опознавайки я чрез събитията в неговото семейство и премеждията, които неговите прадеди  е трябвало да преодолеят. Беше превърнал една стара къща в музей от експонати собственост на семейството му години назад. Посрещна ни в дома си с неговата жена и децата си, всичките говорещи един малко архаичен, но някак си много мил български език. Разказваше ни колко важно е било за предците му да предадат на поколенията българските традиции и как въпреки седемте пъти на смяна на държавното управление (турско, молдовско, руско – имперско, румънско, пак молдовско, съветско и т.н.) по тези земи само в рамките на 20ти век, те винаги са тачели българщината и с гордост са се наричали Българи. Естествено нахраниха ни с шопска салата, пилешка супа и лозови сармички, всичко производство от тяхната градина ;-))


Площадът на с. Кулеча с паметник на св. св. Кирил и Методий
Площадът на с. Кулевча с паметник на св. св. Кирил и Методий

 

 

 

 

 

 


И така времето мина неусетно и трябваше да се прибираме към Киев. По пътя естествено пак минахме по морския бряг, открихме още невероятни плажове – пусти и девствени, поизкъпахме се пак в любимото Черно море и тази хубава приказка отиваше към своя край. Обещахме си, че пак ще се върнем, за да се заредим с нова доза патриотизъм и гордост 😉

Поглед към България
Поглед към България

 

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.