Едно кратко пътуване в Южна Украйна, което за сетен път ме убеждава колко безценни са хората и традициите

Бесарабия

Най- южната точка на Украйна (Бесарабия) е най-близо до родна България и е най–автентичното място, на което съм била. Това кратко пътуване през Одеса, Нижньодністровський національний природний парк,  с.Заря (Камчик), с.Михайловка, с.Приморско, гр.Вилково ще остане в сърцето ми, не само заради прекрасните приятели, природните гледки, слънчевото време, а и заради невероятните срещи с местни хора и традиции. Безкрайните равни полета някак мистично призовават към свобода, независимост и в същото време привързаност към тази шир.

Все още зелена нива със пшеница
Все още зелена нива с пшеница

Пътуването ми

започна съвсем обикновено и дори скучно по дългия път от Киев до Одеса. Много исках да видя Одеса и мислите ми бяха насочени към това, което знаех за този град със завидна история (разказвана от моите родители, имали възможността да направят сватбеното си пътешествие с кораб Варна – Одеса). Но Одеса е дух и цивилизация, на която ще отделя специално внимание. За мен сега тя беше изходна точка за  Украинската част на Бесарабия. Не искам да влизам в подробности за историческото формиране и развитие на тази област, ще ви разкажа за природата и хората.

След интересната разходка в Одеса се отправихме към с. Михайловка, където бяхме поканени на честване на св. Троица (нашия св. Дух ). Любопитно ми беше как пътя минаващ през Молдова, реално е украински.  А то имало една много проста и добронамерена причина – за да има Молдова излаз на море (Украйна им дава порт на Черно море), те разрешават този път (около 8 км.) да се счита за украинска територия. Танто за кукуриго ;-).

Още от сега искам да подчертая, че въпреки лошите пътища тук пътуването беше любопитно и запомнящо се, дори и заради тях. Но и тук има подобрения, леко, по-леко, на парчета, на участъци пътя се ремонтира и става по-европейски някак си. Навсякъде около нас се простираше плодородна земя, обработена и засадена със слънчоглед, пшеница, овощни градини, лозя и на места доста блата и вода. Все пак сме много близо до делтата на Дунав вливаща се в Черно море 😉

Как изглежда Черно море от бреговете на Украйна
Как изглежда Черно море от бреговете на Украйна

Да се настаниш

в типична украинска къща се оказа доста мило – дори къщата на баба ми на село няма този уют и простота едновременно.  Къщите тук са едноетажни и дълги, наредени стая до стая и след това пристройки за животни, техника и друг инвентар. Пред къщите, както и у нас, всичко е в цветя и естествено началото на юни те са разцъфнали в целия си блясък и колорит. Хората са най-голямото богатство, толко мили, усмихнати и гостоприемни, те са по детски скромни и открити, посрещат те с блясък в очите и мили думи. Ще кажете, че е пресилено или някак нагласено, но не е. Масата естествено е отрупана с храна, която е домашна, прясна и приготвена с любов. Почувствах се все едно съм на село, на гости при баба. Разговорите течаха леко и интересно макар, че се водиха на не родни езици за нас български, за тях украински, а все пак разговаряхме на руски 😉 В сладки приказки и наздравици времето минаваше бързо и успяхме да си легнем доста след полунощ.

Украйнска селска къща
Украйнска селска къща

Украинската Венеция

На сутринта пак ни чакаше масата отрупана с разнообразна и ухаеща закуска, естествено чай и усмихнати домакини. Бяхме планували една разходка до делтата на река Дунав. Тази река така се развихрила  в края си, че ръкавите и минават през границата между Украйна и Румъния като преплетена паяжина, по протежението на (Дунайский биосферный заповедник) разбирай резерват. Започва се от граничния град Вилково с население малко под 10 000 души и наречен от някои Украинската Венеция заради многото канали и цял квартал, където достъпа е само по вода, с лодки. Живеят си тук хорицата и си правят прекрасни къщички по брега на ръкавите и островите и всичко си пренасят с лодките, които не са кой знае колко големи, защото има и доста тесни ръкави. Даже и паркинги за лодки си имат, естествено във водата.

Нашата скромна компания от 6 възрасни и 2 деца си нае една симпатична моторна лодка с още по симпатичен и бъбрив водач. Та този водач направи 4 часа от живота ми пълни с адреналин, емоции и радост. Винаги съм знаела, че адреналина е важен хормон за развитието на човека, и без него живота не би бил същия, но така отделен и изконсумиран беше забележително. С тази малка моторна лодка, този човек ни накара да се чувстваме като на Титаник – гордостта на английския флот, с елементи на мистичност и опасност, но и със щастливо завръщане на брега.


 

 

 

 

 


По улиците - канали на Вилково
По улиците – канали на Вилково

Как ли не ни засилва и въртя с тази малка лодчица, къде ли се акостирахме и това под звуците на до дупка пусната музика, абе луда работа.

Водни лилии
Водни лилии

И от неговите закачки и разкази не усетихме как минаха 4 часа на вода. Заведе ни на така наречения 0-лев  километър. По тълкуванията на украинците това е знакът за срещата на две стихии огромната река и морето и единствения може би в света нулев километър в края на реката (фактически би трябвало да е 2859-тия километър, но все пак сме в Украйна – страната на неограничени

 

те възможности). Стъпихме на вишката в резервата с богата флора и фауна с над 560 вида уникални птици и растения. Дори видяхме пеликан, много лебеди и какви ли не още морско речни твари.

 

Тук Дунав се влива в Черно море
Тук Дунав се влива в Черно море

И след толкова преживявания и впечатления е редно да поседнем и похапнем и

Водни лилии
Водни лилии

то къде – на пикник на един почти див остров – само с няколко беседки и сковани постройки за кухня на прословутата тётя Таня (сладкодумната собственичка, била на времето учител по руска литература и имайки в запас хиляди интересни и завладяващи истории).  Колкото и да не бяхме гладни рибния бульон УХА ни отвори апетита и сладко, сладко опустошихме вкусно приготвените шарани и сомове. След което си бе  задължително да пийнем чай от истински самовар (с дупка в която се слагат горящи въглища), направен от местни треви и мед.

 

 

Но всяко нещо си има край и ние си тръгнахме от Вилково с леко тъжно чувство, че времето прекарано в добра компания и на интересни места минава толко бързо. Но не това все още не е всичко. Та ние сме на 5 мин. от морето и колкото и да е стръмен и блатист от реката брега все някъде има плаж и естествено ние трябва да го открие. И го открихме след малко лутане по несъществуващ път ;-)) Но какъв плаж боже, великолепен. Широка плажна ивица дълга, не може да и се види края и хора почти няма (то как да има като не могат да стигнат до там). Бързо правим едно къпане и обратно към селото, защото вечерта има

тържествен концерт в българското село Заря (Камчик).

Как сцената на площада в с. Камчик посреща зрителите
Как сцената на площада в с. Камчик посреща зрителите

Тук вече съм на ръба на емоционалната си устойчивост – видях хора, запазили до съвсем малки детайли българските си традиции, макар и преселени по тези земи  от почти 200 години. Младите хора от селото пееха и танцуваха български песни и хора с толко желание и настроение, че за нас „уж“ истинските българи бе трогателно. Аз осъзнах, че човек когато е далече от нещо ценно и важно, го оценява по различен начин и го съхранява в сърцето си с невероятно усърдие и обич. Съвсем по различен начин виждаш как тези хора слизат от сцената и се хващат на хорото на площада и „Бяла роза“ ти звучи като пеперудите в стомаха когато си влюбен ;-)) На следващият ден посетихме музея, където се пазят експонати били покъщнина на пристигналите от България преселници. Тези хорица след толко поколения и толкова превратности на живота вече дори трудно говорят български, но го разбират прекрасно, са запазили традициите и от  поколение на поколение предават българския дух. Благодаря, че има такива хора, които според мен са много по-големи българи от повечето българи в България….


 

 

 

 

 


И за да затвърдят нашите усещания за националност, домакините ни ни заведоха в съседното село Кулевче. Озовахме се на един прекрасен, широк, чист и  внушително изглеждащ площад с паметник на Св. Св. Кирил и Методий. Оказа се, че в чест на празника общинската управа и църковното ръководство са решили да подновят паметника на площада (който преди това е бил на Ленин разбира се) и са се спрели именно на тези свети братя, за да се помни тяхното дело, писменост и България. Нашият местен водач се оказа много начетен човек, любителски занимаващ се с история и то конкретно на този край и опознавайки я чрез събитията в неговото семейство и премеждията, които неговите прадеди  е трябвало да преодолеят. Беше превърнал една стара къща в музей от експонати собственост на семейството му години назад. Посрещна ни в дома си с неговата жена и децата си, всичките говорещи един малко архаичен, но някак си много мил български език. Разказваше ни колко важно е било за предците му да предадат на поколенията българските традиции и как въпреки седемте пъти на смяна на държавното управление (турско, молдовско, руско – имперско, румънско, пак молдовско, съветско и т.н.) по тези земи само в рамките на 20ти век, те винаги са тачели българщината и с гордост са се наричали Българи. Естествено нахраниха ни с шопска салата, пилешка супа и лозови сармички, всичко производство от тяхната градина ;-))


Площадът на с. Кулеча с паметник на св. св. Кирил и Методий
Площадът на с. Кулевча с паметник на св. св. Кирил и Методий

 

 

 

 

 

 


И така времето мина неусетно и трябваше да се прибираме към Киев. По пътя естествено пак минахме по морския бряг, открихме още невероятни плажове – пусти и девствени, поизкъпахме се пак в любимото Черно море и тази хубава приказка отиваше към своя край. Обещахме си, че пак ще се върнем, за да се заредим с нова доза патриотизъм и гордост 😉

Поглед към България
Поглед към България

 

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.