Витоша 62

Събота 23:30ч. Всички около мен загряваха, започнах да загрявам и аз – първо стъпала, колена, крака, торс, ръце, цяло тяло, клекове, разтягане. Останаха 15-ина мин до старта, изпих една протеинова напитка и шот Активатор и вече исках да тръгвам. Нещо обаче ми стана студено и си облякох тънко термобельо с дълъг ръкав и фланелката с номера отгоре – и това май беше първата ми грешка. Групата бегачи започна да се концентрира около старта. Бяхме заедно с братовчед ми Генади, но решихме да не се блъскаме напред, тъй или иначе няколко секунди не са фатални за 20 часа контролно време. Надъхваща музиката бумтеше от колоните:

Започна предстартовото броене, 10, 9 , 8 ……. 3, 2, 1 Гонг! Всички телефони на придружаващите снимаха с надеждата да „хванат“ своя фаворит. Колоната се понесе в тръст за първите 300-400 м., след което започна да се разрежда, елитните бегачи отпрашиха напред, други още подтичваха, а основната група започна своя бръз ход нагоре към планината.

Знаех, че не трябва да бързам/бягам в началото и ходех с бърза крачка. Започнаха да се оформят групички, някои си приказваха, но аз бях твърде съсредоточен в равномерното бързо крачене и се стремях да не обръщам внимание на околните. Радио 1 Рок поддържаше ритъма на крачките ми. Гледах си пейса на часовника под и около 9 мин/км – мислех си, че е добре. Настъпи 45-тата мин., когато трябваше да взема първия гел, но си казах – нека да не прекалявам с геловете, ще ям на пунктовете, а геловете ще вземам на 1 час (следващата ми грешка).

До Тихия кът бяхме за един час и шест минути – струваше ми се добре, но май се оказа че е трябвало да вървя по-бавно. На сингъл трака един човек пред мен се спъна и падна, ускорих крачката да му помогна, но докато стигна до него той вече се беше изправил – явно не беше зле положението. Тъкмо си мислех, не знае ли този, че трябва да внимава за камъни и корени , когато се спънах и аз, залитнах, наклоних се рязко напред, вече виждах колко бързо земята се приближава към лицето ми, но незнайно как се извъртях, разперих ръце и успях да запазя равновесие като се изправя в движение с два пируета. Добре че до мен нямаше други хора, че всички щяхме да сме на земята. От този момент нататък си гледах само и единствено в краката – всяка следваща стъпка, всеки камък и корен, и продължавах да поддържам темпото.

На първия пункт (10.2 км) бяхме преди 1:30 ч. Имаше само солети и вода, налях си и продължих. Оттам насетне терена е леко надолнище и започнах леко да подтичвам, пейса ми спадна до към 8 и малко. На пункта в Кладница (24 км.) бяхме в 3:40 ч., там вече имаше доста храна, дори безалкохолна бира. Някои хора около мен едва вървяха. Хапнах сандвич, взех ядки в шепата си и продължих. Усетих че започва да става студено и си облякох якето, дори си сложих и тънки ръкавици. Така в лек тръст и бързо ходене стигнахме язорир Студена и то верно си беше студено. До самия пункт, острани на пътеката бяха запалили голям огън и над 10 човека седяха да се топлят – явно за тях състезанието беше приключило. Часът беше 5:11,  около 10 минути преди предвиденото от мен време. В този момент си мислех, че това е добре – оказа се, че съм се лъгал и това беше поредната грешка – бях тръгнал по-бързо от необходимото. Хапхах два сандвича, взех сухи плодове и си „поръчах“ кафе – така и не го пих после, но пък загубих още две минути в безмислени дейности.

Тръгнахме към Чуйпетлово с бръз ход. Мислех си че е бръз, но се оказа, че вървя със среден пейс 11, на две-три места наклонът ставаше много полегат и леко подтичвах. По едно време видях пред мен едно момче вървеше някак странно, леко настрани. Първо си помислих как така е тръгнал да прави 100 км, като явно има дефект в походката, но си казах „браво на него, все пак до тук е стигнал“, после обаче някак си намести късите си панталони, походката му се оправи, че дори започна и да подтичва. След много кратко време разбрах каква е била работата по мократа следа по асфалта – що за простащина си казах, но пък целта оправдава средствата. След с. Боснек Генади „отпраши“ напред и аз останах сам с мислите си и с радио 1 Рок. Движех се добре или поне така си мислех.

На пункта в Чуйпетлово (44.4 km.) бях към 7:20 (10 мин. преди предвиденото време) – явно до тук вървях точно както си бях предвидил и запазвах 10-те минути преднина. На пункта имаше сандвичи с лютеница и кюфте – много ми харесаха, изядох два,  взех си банан. На този пункт си бях оставил и торбичка с гелове и една напитка – отне известно време докато си я получа и така прекарах към 13-14 мин. (твърде много) там, но пък добрата новина беше, че там дойде Лъчи, с когото бягахме заедно на Софийския маратон и вече си имах компания до Ярлово.

Продължихме с бърз ход и леко подтичване нагоре към заслон Смильо. В началото не забелязах, че темпото ми леко е спаднало. Разликата в скоростта беше незначителна (пейс малко над 12). Слънцето се вдигна високо и аз съблякох якето, после и термобельото. Беше сутрин, а печеше доста силно и температурата се вдигна. От 50-ти км нататък започнах да правя някакви сметки (без кръчмар) и тогава установих че текущия ми пейс върви към 13.

„Контролното време“ беше на ръба, но все още бях в играта. Не трябваше да губя повече никакво време, обаче точно тогава ми се приходи до тоалетна – изпаднах в дилема, ако се отбия от пътя и спра ще загубя поне една две минути, ако продължа и стискам до Ярлово ще се стигне до болезнено състояние. И тогава реших – ще свърша работата в движение (вече бях видял как се прави). Огледах се – напред беше само Лъчи, но него го предупредих да не се обръща, назад следващия бегач беше доста далеч и си казах сега е моментът и намалих тичането до бързо ходене. Няма да ви описвам процедурата подробно – може да си я представите….Оттърсих се от всички скрупули, облекчих напрежението и доволен продължих да тичам бавно. Минахме контролата на 59-ти км в 10:35 ч. Направих груба сметка – щях да съм в Ярлово около 11:10 ч. с 10-15 мин след времето, което си бях изчислил. Тези 15 мин. не бяха болка за умиране, тъй като си имах достатъчен буфер да ги покрия.

Слънцето печеше здраво и нагряваше черния бъф на главата ми (поредната грешка – на Чуйпетльово трябваше да си намокря главата и да сменя черния бъф със светла шапка с козирка със защита на врата. Тоя бъф май въобще не трябваше да го вземам). И на 60-тия км. дойде енергийния срив. Изведнъж като отсечени със самурайски меч силите ми изчезнаха, изведнъж се оказах с мощност нула. Не знаех какво става, не можех да си го обясня, но нямах сили за нищо. Извиках Лъчи, подпрях се на него, поех дълбоко въздух, хванах го за рамото и продължих да вървя така подпирайки се. Скоростта беше по-бавна от разходка по търговска улица с подробен оглед на всички магазини отляво и отдясно… Вече бяхме в селото, но пунктът беше на около 1 км. от нас. След малко видях Нели да се задава срещу нас – тръгнала да ни търси след като групата посрещачи видели кога сме минали контролата на 59ти км, но не сме се появили в очакваното време.

• Какво стана, контузен ли си?
• Не, но нямам никакви сили….

Тя ме хвана от другата страна и продължихме към пункта. Вероятно съм изглеждал трагично – като боец от наполеоновата армия, оцелял след поражението при Ватрло. Минахме покрай едно дърво, което хвърляше голяма сянка на пътя и така ми се искаше просто да спра там и да легна в основата му, но оставаше по-малко от км до пунка, казах си – там ще си почина добре и нещата ще се оправят. Стигнахме пункта на Ярлово, където ме чакаше голяма група приятели, включително треньорката ми, която щеше да бяга с мен до финала. Седнах на един камък, донесоха ми нещо да хапна, някой каза „по добре да легне на сянка“, преместих се и там, на сянката кризата се разрази в пълния си мащаб. Крактата ми започнаха да треперят, казах си от умората е, след малко ще мине, но не. Започна да трепери цялото ми тяло, беше ми студено, в същото време горях, завиха ме с разни дрехи и кърпи, дойдоха хора от организаторите, съдии, започнаха да ми мерят всичко, което може да се премети – кръвно, пулс, сатурация, дори и кръвна захар – всички показатели бяха повече от добри, но аз продължавах да треперя, цялото ми тяло се тресеше и не можех да го спра. Консилиумът от немедицински лица не знаеше какво да прави и решиха да ми дадат кислород. Звъннаха на някакъв доктор, ама какво каза той така и не разбрах.

Започнаха да ми говорят, че би било добре да се откажа и да приключа състезанието. Ама как така ще приключвам, ей сега се оправям и продължавам. Започнаха да ме убеждават, че това не е добра идея и колко по-зле щяло да стане положението, ако продължа. Треньорката ми още не беше взела страна в спора. Този диалог и препирня продължиха към 10-15 минути, в които състоянието ми не се подобряваше. Започнах да разбирам, че са прави, но не исках да си го призная. Убеждаването продължи, аз предложих компромисно решение – да продължа поне до Ярема и после да преценя дали да се отказвам…. това невинно предложение предизвика доста бурна реакция и категорично отхвърляне, което ме накара да се оттегля от полесраженито, не настоявах повече.

Когато и треньорката ми каза, че е по-добре да не тръгвам въобще, разбрах че няма как да спечеля тази битка. Знаех че са прави, знаех че това е правилното решение, но ми беше много трудно да го приема. Продължавах да треперя и вече осъзнах – дотук бях. В момента, когато приех тяхното решение и то стана мое, сълзите ми потекога без да мога да ги спра, а и не исках…вече бях седнал, физически бях по-добре, но емоционално много по-зле. Хлипах като малко дете, но въобще не ми пукаше от околните. Исках всичката горчилка от мен да излезе, но не можа, голяма част остана, още си е там. Битката между желанието, стремежа, мечтата и реалността бе загубена драматично и върна собствената ми увереност поне с две-три години назад. Тази епична обиколка на планината за мен приключи и от Витоша 100 се превърна във Витоша 62.

Бях направил няколко грешки, не много големи, но може би фатални в своята съвкупност, като всяка от тях допринесе в известна степен за крайния резултат. Вероятно, ако не бях допуснал нито една от тях бих имал шанс за финал, макар и в края на контролното време. Едно обаче е сигурно –физическата ми подготовка не беше на нужното ниво.

В този момент, няколко дни след състезанието, съм по-мотивиран отколкото в началото, искам отново да съм на старта, но увереността ми я няма никаква. Дали следвашата година ще пробвам пак – не знам. Едно обаче е сигурно:

„Витоша 100 се задава,

всеки на старта да застава,

една епична обиколка,

кръв, пот, сълзи и болка“.

• Прага и тайната на алхимиците
• Третият маратон
• Неслучилият се Матерхорн
• Витоша 62
• Панчарево ултра – лепкавата кал

Коментари

коментари