Гроссглокнер – инат и/или късмет?

В момента, в който го видях и ме хвана шубето, а шубето е голям страх. Стояхме на терасата на Glocknerhaus Kärnten (2132м.) и гледахме върха пред нас – извисяващ се в далечината, побелял в основата си и завършващ с остра скална пирамида. Синкаво-сива студена красота! Но когато в съзнанието си трансформирах тази красота в ходене с котки по глетчер, вертикални въжета (Виа ферата) и пукнатини в скалите, където да се захванеш с върха на пръстите си или да стъпиш, ме побиха тръпки. Знаех, че не съм готов. Първата ми мисъл (след като премина красивият период на гледката) бе – това няма как да се случи, няма начин, много ще е трудно, направо невъзможно и тези мисли не ме оставиха практически до момента, когато видях кръста на върха на 45 метра пред мен – дотогава не вярвах…

Grossglockner (3798м.) – Най-високия връх в Австрия. Името му е съчетание от Gross („Голям“) и немското Glocke („Камбана“), оприличаващо се с характерната форма на планината. От София до Glocknerhaus пътувахме с кола за около 12 часа. Хижата е тип „модерна“, като има двойни стаи със собствена баня, както и общо помещение с много легла. Ресторантът е много готин, със стъклена тераса с изглед към върха и езерото отпред, и всички австрийци там пият бира и се кефят на гледката.

Срещата с водача беше в Salmhutte (2644м.). Дотам са 7 км. с 512 м. денивелация и по табела го дават за 3 часа. Аз, обаче, го взех за почти 4 часа….

Кратка почивка за обяд (гулаш) и тръгнахме нагоре. В началото успявах да поддържам темпото на водача, не че то беше много бързо, но умората започна да се появява все по-често. Водачът взе от Salmhutte една кирка, сигурно тежаща към 5 кг. и си я носеше на гърба. Вървях, гледах кирката на гърба му и се чудех – тоя дупки ли ще копае, картофи ли е засадил някъде, какво ще прави, но скоро нещата се изясниха. Водачът на доста места оправяше пътеката, където имаше паднали камъни или пътеката не беше много ясна – спирахме и той с кирката я оправяше. Аз искрено се радвах на тези моменти, защото успявах да си почивам и да си регулирам дишането. Дори на едно място и аз дадох своя принос към облагородяването на Австрийските Алпи.

Мислех си, колко ли планински водачи в България биха направили същото?

Горната хижа Erzherzog Johann huette (3454м.) е на 810 м. денивелация от Salmhutte и би трябвало да се стигне за 3 часа. На мен, обаче, това ми отне почти 5 часа. Пътеката заобикаля хребета между първите две хижи, след което се сблъсква с вертикална скална стена, по която е опънато въже за Виа ферата. Ходил съм по няколко Виа ферати, но тази наистина си беше съвсем вертикална. Доста ме измори това изкачване, но като се преодолее следва нова изненада – 800 метра по ледника, под страничен наклон… но затова пък има пряка видимост към хижата, което само по себе си е сериозна мотивация за последния етап.

Кирката пак влезе в действие – водачът оформяше практически всяка следваща стъпка и аз използвах това време за почивка. Достигнах хижата и краката и ръцете ми трепереха от умора, трябваше ми повече от половин час да успокоя дишането си и да се почувствам нормално. Кратка вечеря (пак гулаш) и бях първи легнал в общата спалня, че на следващия ден трябваше да ставам в 04:30. В главата ми се загнезди съмнението, дали въобще ще успея на следващия ден. Водачът вече беше изразил съмнение за това когато бяхме на Виа фератата, а и аз се чувствах много изморен. Заспах, но практически се събуждах на всеки час да си гледам часовника – да не би случайно да се успа.

Събудих се преди да ми е звъннала алармата. Задължителна тоалетна преди изкачването – дори и да не ти се ходи, трябва да се мине оттам, защото после и да искаш – няма никакъв шанс. Закуската беше в 05:00 ч. и в 05:30 ч. вече бяхме тръгнали по ледника. Пътеката е зигзагообразна, защото трябва да се набере доста височина за кратко разстояние. След средата на ледника започнах да обмислям кога да поискам почивка и си казвах – ей след тоя завой, не след другия, след другия, хайде, още малко и макар че пулсът ми беше над 160 издържах до края на ледника без почивка – няма да се излагаме пред чужденците.

Стигнахме началото на скалната пирамида и погледнах нагоре – краят му не се виждаше, а наклонът –  над 50 градуса – казах си – дотук съм…. и хванах опънатото въже…

Един час почти вертикално катерене. През цялото време си мислех кога ще настъпи моментът да се откажа. Водачът на едно място изрази съмнение дали да продължаваме нагоре, не исках да му кажа това което ми беше в главата и мълчах като комунист на разпит. Дишах тежко и се подпирах с цяло тяло на скалата, за да може тялото ми да си почива. И така на всеки няколко минути. В тези кратки, но чести почивки затварях очи и се унасях. Почти всеки път водачът подръпваше въжето – направо се чувствах като магаре на мост, но не защото не искам да вървя от инат. Всъщност, вървях точно заради ината си. Изкачвайки се нагоре върхът не се вижда, защото първо трябва да се качиш на Kleinglockner, оттам да се спуснеш в примката между двата върха, и оттам да се качиш на Grossglockner.

До момента, в който не го видях пред мен (на една ръка разстояние), не вярвах че ще успея. Но стъпил на Kleinglockner, вече знаех – няма връщане назад – в буквалния смисъл на думата. Бях на върха час и половина след тръгването от хижата, точно в 07:00. Времето беше слънчево, гледките страхотни и аз бях благодарен на водача, защото без неговото търпение това нямаше как да се случи.

Оказа се, че спускането надолу не е по-лесно от изкачването и отне също час и половина. В 08:30 ч. влезнах в хижата, едва вървейки и единствената дума, която можех да произнеса бе „вода“, „вода“…. изпих две големи чаши на екс и ми трябваше известно време да си успокоя дишането. След първата чаша барманката поиска да и платя (една чаша вода струва 2 евро), но аз имах сили само да направя знак с ръка „наливай още“… Накрая разбира се си платих всичко 🙂

Поехме надолу към Salmhutte и заваля сняг, но вече не бързах – удовлетворен от успеха вървях със собственото си темпо (тоест бавно) и към 12:00 ч. вече си поръчвах обяд (твърдо бях решил да не е гулаш). Оттам, след обяда, поехме към Glocknerhaus, бавно, изморително и за да е пълна картината в дъжд, но в крайна сметка към 17:00 ч. вече бях на паркинга при колата. Погледнах назад и нагоре – нищо не се виждаше, всичко беше в облаци, в мъгла, валеше дъжд, а горе на върха – сняг.

Усетих цивилизацията. В хотела в Heiligenblut имаше сауна, която ми подейства много добре, а вечерта завърши с Виенски шницел и тъмна бира.

Grossglockner – случи се на магия, на инат – въпреки че не бях готов, на късмет – заради прозореца от хубаво време, и най-вече заради търпението на водача. Минах на косъм, както се казва, но знам, че всеки късмет си има срок на годност и капацитет, и силно се надявам да не съм „изтощил“ моя докрай, че Монблан ме чака….

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.