По пътя към Еверест базов лагер (част 1)
Причините да се включа в това приключение са много лични и ще излъжа ако кажа, че е било “мечтата на живота ми”. Тръгнах с убеждението, че имам застраховка и ако някъде по пътя закъсам, просто ще си сляза надолу с един от шерпите и това е. Не се задълбочих също с предварителни проучвания, защото щях да съм с хора, на които имам пълно доверие, че са информирани, а всякакви предварителни проучвания щяха само да затормозят изплашената ми душа. Точно тя обаче е благодарна за всяка стъпка от това невероятно преживяване!
Да започнем със програмата и любимата статистика:
Катманду – столицата на Непал е на около 7000км. от София. Полетът от Истанбул до там е 6,30ч. Началната точка на трекинга е Лукла с надморска височина 2543м. , крайна точка Базов Лагер Еверест с надморска височина 5364м. , но изкачването на вр. Калапатар е най- високата точка – 5643м.
Така, че за статистиката това са 2793м. абсолютна стойност вертикално изкачване – около три километра и съответно слизане – но в реални условия има доста колебания заради терена – както показват трекинг устройствата, сумарното изкачване се получава 6069м. Линейното изминато растояние е над 140км. в двете посоки.
Ден 1-ви (9.май.2024г): Пристигане в Катманду (1,350 m/4,429 ft) – за този град ще има отделна публикация, защото заслужава повече внимание.
Ден 2-ри (10.май.2024г): Пътуване с бус до Ramechhap Airport и от там полет до Lukla (2,850 m/9,350 ft) след което започва трека и стигаме до Phakding (2,651 m/8,698 ft). Разстояние от Tenzing-Hillary Airport, Lukla до Hotel Sherpa Lodge & Restaurant Bar, Phakding – 8,6km.
Ден 3-ти (11.май.2024г): Трекинг от Phakding до Намче Базар (3,440 m/11,286 ft),- 8,9км.
Ден 4-ти (12.май.2024г): Климатизация около Намче Базар – посещение на Музея на шерпите (Sagarmatha National Park Museum) и Hotel Everest View (3880м)– около 5 км., но изкачване и слизане на около 600м за целите на климатизацията
Ден 5-ти (13.май.2024г): Трекинг от Намче Базар до Tengboche (3,860 m/12,664 ft) – 9,6км. Разходка около манастира за изкачване и слизане на 150м. за климатизация.
Ден 6-ти (14.май.2024г): Трекинг от Tengboche до Dingboche (4,360 m/14,304 ft) – 10,5км.
Ден 7-ми (15.май.2024г): Климатизация около Dingboche. Изкачване на връх Nangkartshang Peak 5083m.
Ден 8–mи (16.май.2024г): Трекинг от Dingboche до Lobuche (4,900 m/16,076 ft) 17,3км.
Ден 9–mи (17.май.2024г): Трекинг от Lobuche до Everest Base Camp 5364м. – 7,6км.
Ден 10–mи (18.май.2024г): Трекинг от Everest Base Camp , изкачване на to Kala Patthar (5643м.), слизане до Dingboche – 22,4м.
Ден 11–mи (19.май.2024г): Трекинг от Dingboche до Chukung – 9,1 км отправна точка за Базов лаген на Айлънд пик за една част от групата и връщане на моя милост в Dingboche
Ден 12–mи (20.май.2024г): Мързелуващи в Dingboche и чакане атакуващите Айлънд пик 😉
Ден 13–mи (21.май.2024г): Island Peak (6,189 m/20,305 ft) Summit Day (аз не бях в тази група 🙂 )
Ден 14–mи (22.май.2024г): Трекинг от Dingboche до Phakding ( 2612м.) – 29,8км.
Ден 15–mи (23.май.2024г): Трекинг от Phakding до Лукла (2856м.)– 7,8км
Ден 16–mи (24.май.2024г): Полет от Лукла до Ramechhap Airport , пътуване с бус до Катманду ( 130км – 5ч.)
Ден 17–mи (25.май.2024г): Ден за разглеждане на Катманду
Ден 18–mи (26.май.2024г): Полет към София
Трудната климатизация и прекрасната природа на Хималайте
Ще започна разказа от най – странното за мен летище Ramechhap Airrport. Пътя до там от Катманду е ужасен. Добре, че беше през нощта, та да го проспя. Уж бяхме със съвсем прилично електрическо бусче и то по път не толкова планински, а по долината на река Тома Коши, но толкова друсаше, като конска каручка по разместени павета. Състоянието на пътната настилка е под всякаква критика, ако въобще може да се каже че има пътна настилка. Сутринта пристигнахме в Рамечап – някакво село с някаква асвалтирана поляна, която се оказа самолетна писта и една малка постройка отпред, което се оказа летище?!? Мислех, че много ще ме е страх в това малко самолетче (за 12-18 души), обаче след нощното тръскащо пътуване така се загледах в пейзажа и толкова любопитно и интересно ми беше, че не усетих полета. А кацането в Лукла си е направо изкуство ;-))
Още под въздействието на необичайния полет си взехме багажа, запознахме се със носачите и тръгнахме (държа да отбележа, че носачите са носачи, а не шерпи, шерпите са водачи). Пътят е много приятна широка пътека с будистки символи като ступи, молитвени колела, камъни с молитвени надписи и разбира се много цветни знаменца с прословутата молитва ОМ МА НИ ПАДМЕ ХУМ. Тези молитвени думи са написани и на знамената и на камъните, за да се веят из вселената и всички благопожелания да се чуват и реализират.
Поради приятната пътека, много красивата зелена природа и невероятното усещане от буботенето на реката, както и веселите разговори бързо стигнахме крайната точка – хижата където щяхме да преспим – нейде около реката в едно селце наречено Phakding.
Тук е мястото да отбележим какви са всички хижи (лоджии) по пътя – имат различни категории, но болшинството са стаи с две или три легла, осветлението е с много малки на места вече енергоспестяващи или лед крушки. В столовата има еднообразна храна (всички лоджии имат едно и също меню). За храната ще напиша отделна статия защото си заслужава. Във всички лоджии обикновено се продават 3 – 4 артикула – най-важното за туриста – вода, карти за Интернет, тоалетна хартия 😉 Ел. контакти в стаите няма – зареждането на мобилни и всякакви устройства става в столовата на съответната цена в зависимост от надморската височина. Има една единствена печка в общото помещение, която се пали веднъж на ден – обикновено към 17ч. и топли помещението докато изгори единстеното дърво в нея. Всъщност основното “гориво” на тези печки е тор от як. В стаите дограмата духа отвсякъде дори и да е нова 😉 Не се оплаквам, ние бяхме късметлии и времето беше с нас – почти не е имало отрицателни температури и на много малко места ни беше истински студено.
Трекинга до Намче Базар (градът на шерпите) е красив и доста труден на места, но много обнадеждаваш и пълен с нови и нови впечатления. Не само природата, но и хората по пътя са много интересни – местните трудолюбиви и любезни, а туристите по пътя от всички краища на света – с много устремени и усмихнати лица и всички обединени с целта да достигнат заветното място и да видят покрива на света макар и от далеч.
За мен много впечатляващи бяха мостът на Хилари и трудното възвишение преди Намче, където беше трудно не само като преодоляване на височината, но и разминаването с хора, магарета, коне, якове и какво ли още не по вече по тясната пътека през гората.
Намче базар заслужава специални внимание и ще може да прочетете отделно за него.
Тук нямахме много късмет, защото в деня за климатизация и разходката ни до Японския хотел с най-добрата гледка към Еверест, заваля дъжд. Нас не ни намокри, но падна една мъгла, от която нищо не се виждаше. За сметка на това, цената на чая в Японския хотел бе умопомрачителна.
Следващата стъпка от пътя беше с удивително усещане да си на едно ниво с орлите и хеликоптерите- невероятна гора от цъфнали рододендрони и гледката през цялото време беше към невероятния връх АМА ДАБЛАМ… Стигнахме до манастира в Tengboche, където обаче не успяхме да влезем, заради някакви специални молитвени часове, но огледахме от вън и се настанихме да спим срещу него. На сутринта бяхме събудени от звън от камбани и молитви. Оттук прекрасно се виждат Еверест и Лхотце.
След манастира пътеката отново минаваше през цъфнали гори от рододендрони и след това минавайки в друга климатична зона започнаха пейзажа само с храсти и камъни. Аз винаги съм твърдяла, че това не ми харесва, но тук имаше някакво неопределимо очарование и успявайки над камъните да видиш някой огромен връх, гледката се превръщаше в невероятна.
Да, разбирам че използвам много превъзходни степени и силни прилагателни, но повярвайте ми гледките от тази величествена планина не могат да се опишат, те трябва да се преживеят.
Как продължихме нагоре ще прочетете в част 2-ра.
