Чернобил

Почти 30 години след най-голямата ядрена авария в света, пред мен се появи възможност да посетя това място, точно Ядрената Централа – АЕЦ „Ленин“ в Чернобил.

Смразяваща е гледката на застиналия във времето град Припят 30 години след подготовката на новия увеселителен парк за празнуване на 1-ви май. Градът е бил създаден за да приюти обслужващия персонал на атомната централа и е бил населяван по това време от почти 50 000 души. На сутринта след аварията (макар,че има ясна видимост към самата централа обгърната в пламъците още през нощта) по високоговорителите в града се пуска съобщение за аварията и се разяснява как ще се проведе временната евакуация.  Всичко сега е обрасло с буйна растителност и особено впечатляваща е сцената на полуразрушения културния дом и прекрасния за времето си увеселителен парк с виенско колело. Ще са нужни 900 години за достатъчното разпадане на най-опасните радиоактивни елементи.

Макет на взривилия се реактор

Първите дошли да потушават пожара са  пожарникарите в самия град Чернобил и естествено жертвите са най-много тях. Над 600 000 (ликвидатори) запасняци, военни и граждани са работили по затварянето на реактора и овладяването на всички заплахи (втори взрив, заразяването на водите, намаляване на радиоактивния прах – затварянето му в 30 километровата зона, ограничаването на опасността радиацията да бъде разпространена от животни, изграждането на обходна стена, изграждането на саркофага и т.н.) в опасната зона през първите 6 месеца. И до сега все още има хора заети с работа по обезопасяване на радиоактивни отпадъци и последствията. Няма точна статистика колко са загинали, колко са обявени за инвалиди и колко са повлияни в цяла Европа (чернобилски рак на щитовидната жлеза). 

Това е фактологията, много факти излизат от различни източници и могат да се намерят в Интернет, но какво следва от това? Какви изводи и анализи си правят хората, от които зависят възловите решения в областта на ползването на ядрени мощности за мирни цели. Звучи някак си с патос … нали. Но аз тук, на това място, си зададох въпроса трябва ли това достижение на човешкото знание да се използва за енергиен източник по този начин. И за първи път си отговорих, за себе си, че не искам да има ядрени централи колкото и да са безопасни.

Интересно беше как хората на място работещи и сега там разказват за случилото се. Да сега има много довършителни работи по новия саркофаг и окончателно консервиране на последиците от радиацията и разчистване на все още съществуващи радиоактивни отпадъци. Режимът на работа е по 8 часа на 3 дни на човек и се спазва относително стриктно.

Радиационния фонд на повечето места, който посетихме е в рамките на нормалния, но има доста места с повишена радиация и всеки работещ на територията на централата се разхожда с дозиметър за измерване на радиация и минава през стриктен контрол на входа и изхода. Само, че радиацията може да се окаже, че е на доста странни места. Когато са изселвали близкия само на 3 км. от АЕЦ-а град Припят, не са разрешили на никой от живущите да взема нищо друго освен документите си и съвсем малко личен багаж. Проблемът е, че доста години след това, не са успели да опазят имуществото и то е разграбвано от крадци, които безпроблемно са продавали доста от вещите по пазарите в Киев и цяла Украйна, макар че всеки знае достатъчно колко е опасно да си в радио замърсена среда.

Сега околност от 30 км. около ядрената централа е зона със специално наблюдение и режимът на достъп е строго контролиран. Месец преди да се организира пътуването трябваше да си подам документите (паспорта) за разрешение на достъп. Не знаех къде отивам, защо и какво точно ще видя, дори не мислех опасно ли е или не. Знаех, че искам да видя това от близо, искам да знам какво се е случило, разказано от хора от първо лице и да почувствам атмосферата и природата сега – толко години по късно.

Беше дъждовна априлска сутрин, и щом излязохме от Киев се видя прекрасна зеленина, свежа от дъжда и кристалния въздух. Пътувахме със специален автобус и почти никой не познавах. Потънах сама в мислите и спомените си.  Да, точно тези от преди 30 години, когато пак валеше пролетен дъжд и бях толко млада и свободолюбива, и вярваща в доброто и хората – както и сега ;-)) Последна година в гимназията на родния ми град, готвехме се за велики подвизи, мечтаех как ще превзема големия свят, като дам всичко от себе си, за да ме приемат да уча в София.

Всичко беше различно тогава, най-малкото трудно беше да си се представиш свободен и дори измеренията ми за свобода бяха формирани от литературата (малко западна и много руска), но всеки хуманен и духовен елемент се беше вградил в съзнанието ми. Помня как бяха нацъфтели лалетата в двора на родната ми къща, колко зелено, чисто и хубаво беше всичко около мен, а аз исках да видя още и още. Бях (както и сега съм) безкрайно любопитна за всичко от живота, само дето още нищо не знаех. Подготвяхме се за манифестацията за Празника на труда 1 май. На мен ми харесваха тези общи събития, имах възможност да съм навън, а не пред учебниците, и с много хора. Тогава не мислех с какво ще се обличам, как ще изглеждам, то всички бяхме с униформи и строги изисквания за външния вид. Но аз както и до ден днешен си знаех, че освен детайлите във външния вид има много по мащабни неща: има знания, опит, общуване с хора и природа, видими и невидими достижения и една огромна невидима душа и също така доста невидими и незнайни неща.

Мислите ми бяха прекъснати от започналия разказ на екскурзоводката. Естествено, много факти са скрити в миналото и няма как да излязат на яве въпреки разследващите 3 или 4 комисии украйнски, съюзнически и европейски и световни организации за ядрена енергия. Реакторите на централата са от тип РБМК (реактор с висока мощност канален) и използват графитен забавител. Факт е, че при рутинно спиране на реактора за проверка на изправността му се случва поредица от непредвидени ситуации и незнание на технологични обстоятелства, които довеждат до взрив. Всички комисии до сега са стигали до заключение, че причините са смесица между човешка грешка, липса на комуникация между експлоатиралите технолози и проектантите, и технологични особености (проблеми) с този тип реактор. Този взрив изхвърля и разрушава капака на реактора, тежащ 1200 тона, счупва охладителните тръби и разрушава част от покрива.

На 26 април 1986 година, малко след полунощ в съветската Чернобилска атомна електроцентрала – АЕЦ „Ленин“ в следната последователност се случва немислимото :

·         01 ч. 23 мин. 40 сек. (Московско време UTC+3) – активиране на аварийната защита на 4-ти блок (защитата е активирана от началник-смяна в контролната зала)

·         01 ч. 23 мин. 43 сек. (Московско време UTC+3) – активиране на алармените сигнали за повишение на мощността на реактора на 4-ти блок.

·         01 ч. 23 мин. 49 сек. (Московско време UTC+3) – разрушава се активната зона на реактора.

Управляващите реакцията карбонови стълбове първи спират да се движат преди да достигнат долно положение. Пълна загуба на всички средства за управление на реактора на 4-ти блок.

·         01 ч. 24 мин. (Московско време UTC+3)– разрушава се корпусът на реактора на 4-ти блок, в атмосферата се изхвърлят радиоактивна пара, частици от горивото на реактора, графит, както и други компоненти от активната зона на реактора (непосредствено след взрива достигат приблизителна височина 2,5 км)

Призрачния град Припят

Растителният и животинският свят сега в 30 км-та зона около централата показват, че природата може да възстанови баланса си без намеса на хора. И като погледнеш как животинският и растителният свят се облагородяват и завземат своята територия, а направеното от човека се руши все повече с ужасна бързина, разбираш кое и колко е преходно.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

---

Прочетете още:

• Водопадите Игуасу или как да стигнеш до обратната страна на земното кълбо и да се върнеш за около 4 дни
• Идеи за уикенда: екскурзия до Охридското езеро
• Маратонът
• Бруталният планински маршрут – GR 20 на остров Корсика
• Трявна Ултра – можело значи
• Мадридският полумаратон
• По пътя към Еверест базов лагер (2-ра част)

---

Коментари

коментари