По пътя към Еверест базов лагер (2-ра част)
И така Последно Ви разказах как сутринта се събудихме със звън на камбани до манастира Tengboche Тенгбоче. Това е едно от най-свещените места за будистите и дори първите дръзнали да тръгнат към изкачване на Еверест (англичанина Хилари и шерпа Тенеси) са минали от тук да искат разрешение и молитва за здраве и благополучно изкачване от лама. Първия шерп покорил Еверест разказва, че много са били отказите на ламите в началото за молитви за изкачване на върха – където според тях човекът нямал работа и не можел да се равнява с богинята майка на планината.
Интересно е да се знае, че Еверест реално е с три имена – даже и повече, но основните са:
- Еверест – името на шефа на кралското географското дружество дал инструкции как да се изчисли височината му и естествено сър в Британската империя ;-))
- Джомолунгма на будистки: – богинята майка на земята;
- Сагарматха на непалски – високо в небесата.
Та тръгваме ние рано сутринта към Dingboche, предстои ни доста дълъг преход, но пред нас слънцето се е показало и е озарило невероятните осемхилядници, към които вървим. След манастира част от пътеката минаваше през цъфнали гори от рододендрони, а след това, в друга климатична зона, започнаха пейзажа само с храсти и камъни. Аз винаги съм твърдяла, че това не ми харесва, но тук имаше някакво неопределимо очарование и успявайки над облаците да видиш някой огромен връх то гледката се превръщаше в невероятна.
През дългото вървене в нас се вгледаха всевиждащите очи на Буда от какви ли не ступи, но от една ступа точно пред Дингбоче – Сану (нашия местен водач) – ни показа в ниското село една лоджа на покрива, на която бе изписано успокояващото име Good Luck – това беше и нашето място за преспиване.
На следващият ден поехме отново по дългия път към нашата цел. За конкретния ден това беше да достигнем Лобуче. Времето не беше много благосклонно към нас и макар, че не валеше, беше хладно и сравнително хубаво за ходене, от облаците и мъглите не можехме много добре да се наситим на гледката. Тук там само се отваряше небето, за да надникнем към снежните исполини наоколо, но за толкова кратко, че дори не успявахме да извадим фотоапарат за снимки.
Интересното за прехода беше минаването ни през Everest Memorial, Chukpi Lhara. Освен отдаването на почит към велики алпинисти и шерпи осмелили се да дръзнат да покоряват планината и загинали в тази си съкровена мечта, този мемориал е и отрезняващо напомняне, колко е опасна планината и как нито за миг не трябва да се отпускаш или да я подценяваш или да се мислиш, недай си боже, за велик. Тук е осеяно с каменни купчини пирамиди и молитвени знамена, играещи роля на гробове на загинали алпинисти. Има и българи естествено и една доста голяма плоча за паметта на Христо Проданов.
Около това място гледката на снежни върхове е внушителна, може би точно затова е избрано.
Пристигнахме в Лобуче, където цареше дух на покорители в столовата. Нашата група успя да говори с един шерпа придружавал Атанас Скатов на двете му качвания на Еверест. А на следващият ден ни чакаше най-вълнуващата част – последния етап до Базов лагер Еверест.
На мен ми се видя безкрайна тази пътека движеща се по долина образувана от ледника. Когато спряхме да пием чай в Горакшер (Gorakshep) пред нас се откри невероятна гледка и ходенето стана една идея по лесно след това. Пътят беше каменист и нелесен, но пълен с емоции и очакване и всякакви хора и образи. През долината Кумбу Khumbu Valley и в края до ледника Khumbu Icefall. Почти през цялото време в далечината се виждаха жълтите палатки на базов лагер, но все оставаха далеч. И при последното спускане, когато стъпихме на ледника и видяхме струпалите се хора снимащи се пред камъка с надписа, някак вдъхновението ни даде много адреналин и усещането за постигане на целта ни връхлетя буквално.
Ние имахме невероятното щастие да спим на базов лагер и решихме, че няма да чакаме опашката пред камъка. Доста от хората идват до базов лагер, снимат се на камъка и поемат надолу. Това е по много причини, но най-вече доста скъпите лицензи за преспиване в лагера. Отправихме се към нашите палатки и си мисля ей сега 5 – 6 минути и сме там, обаче лагерът огромен. След повече от 45 мин ходене между палатките на алпинистите, по ледника с много внимание да не цопнем в някоя локва най-после стигнахме. Посрещнаха ни с огромни усмивки и веднага ни направиха чай. Трябва да призная, че тук обслужването беше много добро, а храната направо гурме сравнена от тази по лоджите 😉
Настанихме се в палатките и почти веднага решихме да обиколим малко наоколо да огледаме и да потънем в атмосферата от истински алпинисти. Интересна разходка се получи – минахме покрай няколко щаба, медицински пункт с истински доктори, които се оказаха доста отзивчиви да говорят с нас. Освен интересните разговори имаше и доста впечатляващи и артистични палатки или общи помещения и какви ли не молитвени места за укротяване на боговете на планината. А едно от най-интересните подробности от физиологично естество бяха тоалетните – палатки с надписи, като има огромно значение нали нуждите са големи или малки – защото по различен начин се събират екскрементите и е важно за екологията на ледника.
Леко полека се спусна и нощта и трябваше да си лягаме, че на другия ден ни предстоеше ставане в 4ч. и амбициозна програма. И тук установих , че преспиването в палатка със спален чувал закопчан до ушите си е цяло премеждие. Но това са си мои лични терзания, които нарушиха иначе добрия ми сън, с две думи не можах да заспа и ме връхлитаха цяла нощ емоциите от деня.
Важно, че все пак всяко премеждие има край и дойде утрото и тръгнахме. Ходенето на обратно не е толкова емоционално и пълно с очаквания, но днес ни предстоеше да изкачим връх КалаПатар Kala Patthar (5643м.) и да се насладим на най-добрата гледка към Еверест (трябва да уточня, че от базов лагер не се вижда). Това се оказа най-трудното предизвикателство за мен – изцяло извън зоната ми на комфорт и с моменти в които ми идваше да се откажа. Много трудно се вървеше не само заради каменистата и прашна пътека, а най-вече поради надморската височина а от нея много трудното дишане и бавно вървене. Но важно е че успях с подкрепата на всички около мен и най-вече на Сану, които в последния етап се смили над мен и ми носеше раницата.
