Знаете ли кой е най-изкачваният връх в света? Фуджи в Япония. Над 2800 мераклии всеки ден пълзят нагоре с надеждата да си направят селфи от върха. И ние решихме да дадем своя принос към статистиката и се запътихме към Япония.
Фуджи е сравнително лесен връх, качва се и се слиза в рамките на един ден, все едно да качиш Черни връх от Драгалевци. Тъй като обаче дъщеря ми искаше да дойде, решихме да го направим за два дни с преспиване в японска хижа. Естествено, нищо не се случи по план — дъщеря ми си нарани крака и се наложи да ни изчака в Токио.
Знаехме, че в Япония не се говори много английски, затова предварително отидохме до туристическата фирма, за да се ориентираме в обстановката. За късмет намерихме един възрастен японец, който ни обясни на развален английски почти всичко за „експедицията“. Естествено, нищо не се случи така, както той го каза 😊. На следващия ден рано сутринта бяхме в рейса и потеглихме към 5-та станция.
За изкачването на Фуджи има четири маршрута и всички тръгват от „5-та станция“. Само че това са четири различни 5-ти станции с едно и също име. В Япония хижите по маршрута се наричат „станции“ — тръгваш от 5-та, минаваш през 6-та, 7-ма, 8-ма, 9-та и накрая стигаш до върха.
Всяка станция представлява постройка с няколко помещения, възможност за спане, храна и тоалетна. Все пак е много различно от българските хижи. Например маси и столове няма — сяда се на пода и се храниш върху едни нисички масички, все едно си в някоя детска ясла. Легла няма, има наредени дюшеци един до друг и всички лежат подредени като хамсия в консерва — един като се завърти, всички последователно го усещат… и те се завъртат :). Ако някой хърка, всички се будят и така — едно голямо сплотено семейство.
Стигнахме 5-та станция и тръгнахме нагоре — каменисто, с дребни червени вулканични камъни, но пък с добре утъпкани пътеки. Грам зеленина няма никъде. Слънце също нямаше и духаше лек ветрец, вървеше се безпроблемно. Стигнахме следващата станция за 20-ина минути.
Изкачването въобще не беше трудно, само дето се върви бавно, защото има много хора и групите трябва да се изчакват взаимно при разминаване. Решихме да пием чай, но се оказа, че в японските хижи чай не се предлага. Имаше само нудъли в чашка и нещо, наподобяващо кафе 3-в-1, но с по-кофти вкус. Изпихме го, все пак пари сме давали 😊.
Заваля лек дъжд и задуха по-силен вятър, но продължихме безпроблемно нагоре. Вървяхме около половин час, дъждът се засили доста и започнах да усещам водата през панталона си. След още 20-ина минути дъждът премина в суграшица, вятърът стана почти хоризонтален и ние се оказахме в средата на лятна буря.
Вече не само панталонът ми беше мокър, но и горната част на тялото ми. На всяка стъпка обувките ми джвакаха от вода. Надявах се, че поне нещата в раницата ми са сухи и после ще мога да се преоблека. Надеждата крепи човек, докато го изостави.
След още половин час стигнахме 7-ма станция. До 8-ма, където щяхме да спим, оставаше още час и нещо. Бяхме подгизнали до кости — по нас нямаше и едно сухо местенце, включително и долното бельо.
Бурята се разразяваше с пълна сила. Дъждът и суграшицата се забиваха в лицето ми като хиляди миниатюрни иглички. Видимостта беше не повече от 5-6 метра, сякаш бяхме потопени във водна завеса.
Гидът реши, че няма как да продължим още час и половина нагоре. И това беше краят на трекинга.
Влязохме в станцията и под стройна организация — явно местните имаха голям опит в подобни ситуации и бяха приготвили много найлонови чували — започнахме да сваляме всичко от себе си – раници, якета, обувки, чорапи и т.н. Надявах се да се преоблека с дрехите от раницата, но се оказа, че и те са мокри. Бях тотално подгизнал, а всичките ми резервни дрехи също бяха мокри — пълно бедствие.
Успях да взема едно одеяло под наем за 1000 йени и с него се завих, така дочаках и вечерята — китайски ориз. Зъзнещ, прострях дрехите си на едно въже в стаята с идеята да изсъхнат през нощта и обърнах обувките си с надеждата водата да се изцеди.
Мушнах се в спалния чувал и лека-полека започнах да се затоплям. Слушах навън бурята, която нямаше никакво намерение да спира, и така заспах.
Уговорката беше в 01:00 ч. да тръгнем нагоре и аз си навих алармата. Събудих се в 00:30 ч. и станах да се обличам, но дъждът продължаваше. Гидът с жестове ми обясни, че няма да се изкачваме — няма шанс.
Това попари всички надежди…
С огромна доза съжаление се върнах в леглото, но се събудих към 05:00. Като погледнах навън — слънцето тъкмо изгряваше, чисто небе, грам вятър няма, видимост — чак до хоризонта 😊.
Сметнах, че ако тръгнем сега, до върха имаме около два часа и половина и спокойно щяхме да се върнем за рейса в 11:00. Обаче нямаше как да започна да будя цялата група и да ги убеждавам в ефективността на моята идея, при положение че никой от тях — включително и гидът — не знаеше английски, а и всички, с изключение на една девойка, спяха дълбоко…
Ако бяхме в България, щеше да е различно.
Народът се събуди към 7 ч. Кратка закуска от пакет, кратка разходка до едно място с хубава панорама и тръгнахме надолу.
С помощта на Гугъл преводача попитах гида: „Виж какво хубаво време, защо не сме на върха?“ И той започна да ми обяснява как сигурността е на първо място и нямало време да се качим и да слезем. Теотртически прав беше, но на практика гъвкавост — никаква.
Имаше начин и ако бяхме сами (без група и водач), щяхме и върха да покорим, и рейса да хванем…
Но човек се учи, докато е прост, щото ние също направихме грешка — след като се разбра, че дъщеря ми няма да идва, трябваше просто да го качим и да слезем в рамките на един ден, а не да ходим с група, с водач, по японски хижи, дето и един чай като хората няма… И въобще, ако човек си е намислил да постигне целта си в строго регулирана среда, каквато е Япония, би било добре да си спомни защо на вълка му е дебел врата…
Е, разминахме се с Фуджи, не влязохме в статистиката, но пък за другия път ще знаем…
- Хари Потър на живо – истинските места по света
- Фуджи: без да влезем в статистиката
- Уикенд идея: Един ден в Перник – изкуство, история и подземни приключения
- Ариергарда на Витоша 100
- Кенийското ми сафари
Коментари
коментари