Неслучилият се Матерхорн
Както се случи и на Витоша 100, тръгнах за едно, а се получи съвсем друго. Тръгнах за Матерхорн, знаех че физическата ми форма е на ръба на нужното ниво, но се надявах на късмет, който, обаче, този път съвсем ме забрави.
Пристигнахме в Швейцария и се настанихме в китното селце Saas-Grund. Групата ни се раздели на две: Ентусиазирани Баир-будали и Туристическа група. На следващия ден предприехме аклиматизационно изкачване на Lagginghorn (4010м) – връх със смесен терен – скали и ледник. Още не достигнали първите вертикални 100м и стъпих накриво, и усетих пареща болка в глезена – същия, който бях контузил преди Софийския маратон. Болката беше толкова рязка, че сякаш всичко за миг потъмня и изскочиха звезди. Седнах на земята, водачът дойде при мен:
– Какво стана?
– Ще се оправя!
Ще се оправя, ама едва станах. Подпирах се на двете щеки и направих една крачка – болката се повтори. Мълчах, но гримасата на лицето ми явно показваше състоянието ми.
– Ако не можеш да ходиш трябва да се върнем.
Как да се върнем? То нямаше и 20 минути откак бяхме тръгнали. Очите ми се напълниха, но не позволих сълзите да излязат навън. Та нима цялата подготовка за Матерхорн, цялото пътуване до Швейцария, всичко е било напразно? По принцип съм късметлия, но днес какво ми стана? Такъв малшанс никога досега не ми се бе случвал. Направих още една крачка като стъпих леко на пръсти – болката беше значително по-малка. Това е – казах си – намерих начина. Още една стъпка леко на пръсти и леко накриво, и още една, и още една…
–Тишо, продължаваме!
– Сигурен ли си? Помисли пак.
– Сигурен съм, тръгваме напред.
Стъпка по стъпка, крачка по крачка, усвоих „новата походка“ при която болката беше минимална и продължихме. Към 3600-3700 м. усетих лек световъртеж, но после нещата се нормализираха. Изкачихме върха за 4:10ч. – малко над очакваното, но не съвсем лошо време.
По пътя надолу се разминахме с една хърватка – тя по къси гащета, фланела и маратонки, ние с якета, каски и котки на обувките – гледахме я като гръмнати, а тя ни се усмихна, помаха ни и продължи нагоре тичайки. След по- малко от час я видяхме отново да ни настига, вече надолу – ние стъпвахме внимателно, гледахме си в краката на всяка крачка, а тя тичаше надолу… Спря се при нас да си поговорим – оказа се че сме тръгнали по едно и също време от селото, но ние с лифта, а тя пеша !!! Бяхме повече от впечетлени. Предложихме й да я черпим бира в хижата, а тя каза: “С най-голямо удоволствие момчета, но бързам да си хвана влака“, и отпраши надолу между и върху скалите все едно бяга шосеен маратон. На Витоша има едно състезание „Надбягай лифта“. Мисля че само Дизела (Кирил Николов) го е печелил, но ако тази мадама дойде, не знам кой ще е първи, кой втори…
Продължихме надолу, бавно и внимателно. На този смесен терен 4 пъти слагахме и сваляхме котките. Глезена вече не ме болеше, бях усвоил „новата походка“, но се почувствах изморен. Водата ми свърши и се обезводних, пак започна да ми се вие главата и пих вода директно от един от многото потоци на ледника. Последните метри скоростта ми рязко спадна. Стигнах хижата след 9:20ч. – твърде много, твърде бавно. Разбирах, че с това темпо нямам шанс за Матерхорн, но все пак реших да питам водача, докато борехме обезводняването с бира. За жалост и той потвърди – шансът ми за Матерхорн беше 0%.
– Все пак поне до залсона Солвей – попитах с надежда.
– И до там не става – водачът беше категоричен.
Поръчах си втора бира, трябваше да удавя разочарованието. Все пак като малка компенсация оставаше фактът, че братовчед ми Генади ще има шанса да качи Матернхорн, а аз можех да направя нещо по-лесно същия ден. На сутрина слязохме в селото и отидохме да пренощуваме в Täsch, тъй като на следващата сутрин Генади и неговият водач трябваше да хванат първата кабинка за Hörnlihütte – хижата, от която се атакува върха. И на сутринта дойде неприятната изненада – времето се развали, прогнозата се смени тотално, спряха лифтовете и шансът за Матернорн изчезна като дим от угаснала свещ. Водачът говори с хижата – абсолютно никакъв шанс! Настроението на всички се срина на момента – това, за което бяхме дошли безвъзвратно отлетя. Аз се бях отказал още предния ден, но Генади имаше реални шансове да се качи. Карък отвсякъде.
Хубавото на Швейцария е, че Италия е наблизо. И така, решихме да отидем до езерото Lago Maggiore и прекарахме един прекрасен ден в замъка House of Borromeo на Isola Bella – един от трите острова в езерото. Естествено в Италия няма как да минеш без пица и бира. Забравихме разочарованието и лошото настроение, и решихме следвашия ден „да не сме капо“ да изкачим Allalinhorn (4027м).
Бяхме толкоз ентусиазирани от идеята, че решихме и Туристическата група да дойде с нас, въпреки че нямаха необходимата подготовка. Макар и малко по-висок, този връх е доста по-лесен от Lagginghorn – ходи се само по ледник. На следващия ден сутринта минахме през един магазин за оборудване под наем в Saas-Fee, откъдето те си взеха обувки. За жалост Нели не можа да си намери точно нейния номер и взе там някакви които и ставаха, ама не съвсем. Другото оборудване беше налично. Два лифта и един подземен влак и бяхме в началото на трасето.
Водачът ни върза всички и в индианска нишка тръгнахме бавно, но стабилно нагоре, почти без почивки. На 3800м. дъщеря ми Мима достигна максимума си и реши, че повече не може. Все пак за нея това си беше сериозно постижение. Пред нас имаше две алтернативи – или да се върнем всички, както сме си вързани или тя да ни чака на премката преди върха. Макар и не много по правилата решихме второто. Аз предложих да остана с нея, но водача каза, че не се налага тъй като там беше равно, а и времето беше хубаво.
Продължихме нагоре и без нея вдигнахме малко темпото, а и наклона се увеличи, което се оказа пагубно за другите двама от туристическата група – след още 100 вертикални метра, Адаша нямаше никакъв въздух, а на Нели за лош късмет едната обувка постоянно се кривеше. Върха беше съвсем пред нас – с ръка да го докоснеш – 50-60 вертикални метра, но трябваше да спрем – и Адаша и Нели не можеха да ходят повече, макар че Нели имаше сили, но с тази крива обувка не можеше да се движи. Решихме да ни изчакат 15 мин. – точно толкоз ни трябваше да стигнем до върха и да се върнем при тях.
Два часа и двадесет минути нагоре без да бързаме и час и половина надолу. Безпроблемно. Минахме и през въртящия се ресторант в края на влаковата линия, но си беше мъгла и почти нищо не видяхме. Слязохме долу да обядваме и да направим разбор.
Следващия ден пак в Италия на езерото Комо и самолет за София. Така и приключи този опит за Матерхорн. Дори не го видяхме, но той все още си стои там – в списъка с предстоящи върхове … засега.
- Третият маратон
- Неслучилият се Матерхорн
- Витоша 62
- Панчарево ултра – лепкавата кал
- Идеи за уикенда: Да се разходиш из Френската Ривиера
