Монблан – пореден опит
Предистория
Веднага след изкачването на Килиманжаро в главата ми влезе идеята за Монблан, но тогава адаша, с когото качихме най-високия aфрикански връх, ми отвърна – това не е за нас. И естествено, по чист български маниер, моята реакция беше – да бе, ти ли ще ми кажеш…. и си намерих дружинка – братчеда от Хасково, който ми се върза на акъла да покоряваме първенеца на Алпите. Това беше в началото на 2022 г., обаче съдбата бе “безмилостно жестока” и точно една седмица преди изкачването (планирано за 10.08.2022), заради изключително топлото време затвориха пътя към Монблан откъм Франция. Всичко пропадна, макар че беше 100% платено. Ама инатът си е инат, като не стана 2022 решихме да пробваме 2023 г. И така, с нови сили, пак повторихме схемата с братчеда и стискахме палци (практически до последния момент преди изкачването, че даже и по време на самото изкачване) да не се объркат нещата.
ТетРус и Гуте
Планът беше да стигнем с лифт до Bellevue (1794м), оттам с влакче до Nid D’aigle (2380м) и след това пеша до хижа Tete Rousse (3187м). Естествено, планът си остана само план, а практиката се оказа нещо съвсем друго. Този ден (13.08.2023 г.) влак въобще не вървеше и се наложи вместо 807 да направим почти 1400 м. денивелация. Този факт мигновено уби идеята „да пробваме“ Монблан директно от ТетРус, но поне щяхме да се наспим. На следващата сутрин, след много скромна закуска, поехме по почти вертикалните скали към хижа Gouter (3863 м.), упражнението ни отне около 3 часа и едни скъсани ръкавици. Кулоара не се оказа толкова страшен колкото го описват аналите, но бяхме късметлии че в него имаше сняг, който спираше падащите отгоре камъни.
Двете хижи много си приличат по следните неща:
(1) Цените на всичко, което продават на място, са сериозни;
(2) Няма никаква вода, поради което една бутилка струва 9 евра, а можеш после да си я използваш за каквото си искаш: да си миеш ръцете, зъбите, дори и да пиеш – водата е минерална ;
(3) В 18:00 ч. е брифингът за водачите (само на френски) – какви ще са условията в планината – прогнозата за нас беше: през нощта вятър 40 км/ч, след 10:00 ч. вятърът става 80 км/ч с пориви…;
(4) В 18:30 ч. е вечерята, която представлява: супа – рядка, но гореща, в нея си настъргваш парченце твърдо френско сирене (тип кашкавал), основно – месо + кускус или ориз, а за десерт – кремче или паста/торта;
(5) В 20:00 ч. – всички по леглата и в 21:00 ч. – всички заспали, но се започва едно шъткане (за тези, които говорят високо) и се надяваш да няма хъркащи хора… е, имаше. По едно време си запуших ушите с двете ръце, но това не помогна….. от 4 възможни часа за сън, 2 прекарах в слушане на различни баритони…
Изкачването
Станахме в 01:30 ч., закусихме в 02:00 ч. и тръгнахме в 02:25 ч. Снегът беше твърд, вятърът – поносим. Изкачването започва с 500 верикални метра до връх Dome du Gouter (4304), наклонът е сериозен, затова пътеката е зигзагообразна. Вървях нагоре и мислех ще успеем ли „преди“ силният вятър, дали няма да се наложи да се върнем след заслона, дали ще ми стигнат силичките – все ей такива положителни мисли. Стигнахме Dome du Gouter за час и двадесет и седем минути. Водачаът се обърна и без да казва нищо само вдигна палеца си, това ми подейства доста успокояващо.
Dome du Gouter е вероятно най-неизкачваният връх, тъй като пътеката го подсича и всички го подминават в стремежа си към Монблан. След него следва леко спускане и след това сравнително стръмно, но кратко изкачване до Заслон Vallot (4362). Там направихме първата (а се оказа и последна) почивка. Извадихме пикелите, хапнахме по едно енергийно барче, облякохме ветровките и продължихме нагоре. Пред нас беше ръбът Les Bosses – от долу изглеждаше страшен, но като стъпих на него и някак си ме обвзе спокойствие и съсредоточени го минахме сравнително бързо и съвсем безпроблемно. В края на ръба подвикнах на водача – Тишо, ще се обърнеш ли да ни снимаш тук на ръба? Но получих категорично твърд отговор – Никакви снимки тук, гледай си в краката! Това ме върна в реалността и продължихме напред и снимки от ръба – няма ☹
Тук някъде установих, че водата ми е замръзнала, което леко ме притесни, после когато започнах силно да усещам жажда, притеснението ми се засили. Монблан през цялото време беше пред нас, но някак все далеч. Минахме няколко хълмчета, вече съвсем го докосвах… и някъде 20 метра преди върха обезводняването премесено с притеснението, а вероятно и надморската височина (макар че имах аклиматизация от Монте Роса) си казаха думата – започна да ми причернява и да ми се вие свят. Направо проплаках на водача – Тишо, трябва да пия вода (знаех че той има две бутилки в раницата), но отново бях „отрязан“ – Тук не може да спираме, вятърът е силен, продължаваме. Стиснах зъби, крачка, две – върхът е само на няколко метра, стиснах зъби по-силно, почти нищо не виждах, само краката на водача пред мен, стисках зъби и вървях, още една крачка и още една, не знаех колко съм изминал, колко остава и тогава видях, някак с периферното зрение, как водачът вдига ентусиазирано пикела си във въздуха няколко пъти – направо като амбициозен президент юмрука си на многохиляден митинг. Отворих широко очи, фокусирах, огледах се, бяхме стъпили на Монблан!
4810м! Спрях. Поех дълбоко въздух. Успяхме! Монблан! Покривът на Алпите!
Прегърнахме се и благодарих на водача. Пак поисках вода и пак получих отказ – Много духа, като слезем ей там на завет ще ти дам. В този момент един хеликоптер се „изкачи“ откъм Италианска страна и се закова като дебнещ комар на 50-ина метра над върха – явно станахме атракция за платежоспособни италиански туристи (от Франция туристическите полети са забранени), които също „изкачиха“ Монблан , но на мен не ми беше до позиране за чужди снимки. Направихме си нашите бързо и поехме обратно надолу.
Надолу
Надолу, не е като нагоре. След като пих вода, нещата се оправиха. Малко по-късно благодарение на слънцето и температурата, водата от раницата ми отново можеше да се пие – светът изглеждаше съвсем прекрасен. Вятърът се засилваше, но все още се вървеше нормално, за това решихме на връщане да изкачим и по-малкия връх Dome du Gouter – гледката оттам към Монблан е възхитителна. Програма Максимум+ беше изпълнена. Колкото по-надолу слизахме, толкоз вятърът ставаше по-силен (прогнозата се оказа вярна) и на няколко десетки метра от хижата поривите бяха ураганни. Четири часа по-късно, вече от прозореца на хижата, гледах как по същата пътека един човек пълзеше – вятъра бе толкова силен, че той не можеше да се изправи. Прибрахме се невредими и се наградихме с бутилка Шампанско в хижата – все пак веднъж се изкачва Монблан . А после в Италия, Бергамо, уцелихме най-хубавата пица… то там всички пици са хубави, нали е все пак Италия.
- Чернобил
- Трускавец – романтика и релаксиращо СПА
- Пролет в Бeлгия
- Септември в Тоскана – любов, вино и изкуство
- Буковел – ски емоции в украйнските Карпати
- Най-хубавата пролетна градина
- Киев по време на Великденските празници
